Прегърнала задрямалата Флавия, Лолия влезе в къщата, която по-скоро й служеше като затвор, и чу плющене. Предчувстваше прекрасна начумерена вечер, съдейки по убийствения поглед на Флавий, когато я свари в леглото с Тракс.
— Слез, Флавия, ще те занеса в спалнята, ако ти се спи…
Нов трясък. Лолия се озърна, но нито една статуя не беше паднала от пиедестала си, а по пода не се валяха отломки. Извика роб и му нареди да донесе мраморния бюст и да го сложи в празна ниша в преддверието. Дано придаде уют на къщата…
Острото плющене прозвуча отново. И нещо като приглушен стон.
— Какво е това? — попита Лолия. Робинята сви рамене и впи очи в пода. — Кажи ми!
— Господарят… — промълви момичето.
Внезапно Лолия се вледени.
— Фабий? Къде е? Какво прави?
— В атриума… Моля ви, господарке, не можахме…
Ново свистене. Този път Лолия чу вик. Вдигна поли и затича. Флавия я последва по петите. „Не, не, невъзможно…“ Но беше.
Беше Тракс.
Стоеше гол пред колона в атриума. Ръцете му бяха вдигнати нависоко и завързани за колоната. За миг на Лолия й се стори, че носи червена мантия, но той, разбира се, не носеше никаква мантия. Червени ивици опасваха гърба му, по който се стичаха десетки ручеи кръв. Кръвта шуртеше по бедрата му и се оттичаше от стъпалата. Лолия застина ужасена. Фабий стовари отново камшика.
Тракс извика задавено през стиснати зъби и краката на Лолия се раздвижиха. Прекоси тичешком атриума и улови ръката на Фабий, вдигнала отново камшика.
— Не. Недей! Какво правиш!
Фабий я перна силно. Тя се завъртя, блъсна се в декоративна каменна пейка и падна на колене. Фабий оголи злостно зъби, но устните му се разтегнаха и в усмивка, която я смрази до мозъка на костите.
— Само аз спя с жена си! — каза той, обърна се и стовари камшика върху раменете на Тракс.
Тракс изкрещя. Лолия се изправи с мъка и посегна към камшика, който Фабий пак беше вдигнал във въздуха. Той я удари по гърлото — силно и точно — и тя се строполи, останала без дъх. Фабий я улови за косата и я изправи. Очите му се озоваха на сантиметър от нейните.
— Хвана ли те още веднъж с друг в леглото — просъска той, — ще набия теб. Разбираш ли?
— Да — проплака Лолия. Чуваше дълбокото дихание на Тракс, което напомняше хлипане. — Да, разбирам.
— Добре.
Фабий я изгледа още една дълга минута, стиснал косите й, и после се олюля. Малката Флавия се беше хвърлила към него и малките й юмручета го налагаха с всичка сила. Той я отблъсна с една плесница и момиченцето се удари в каменна саксия с лилии.
— Флавия!
Лолия се спусна към дъщеря си, но ръката в косите й я възпря. Фабий я задържа още миг, размахал камшика в другата си ръка, и сетне я бутна настрани. Лолия се стовари на колене върху плочките и запълзя към детето, което лежеше, свито на топка, и тихо плачеше.
Фабий захвърли камшика и той изтрополи глухо. Като в просъница Лолия забеляза как съпругът й оглежда Тракс — кървава каша, притисната към колоната.
— Изхвърлете този боклук — нареди Фабий и Лолия чу ботушите му да отекват, отдалечавайки се по дългия коридор с колони.
Щом стъпките му заглъхнаха, Лолия се изправи мъчително на крака, прегърнала Флавия.
— Трябва да те оставя за малко, миличка, пусни ме…
Дъщеря й обаче я стисна още по-силно, сякаш залепна за нея. Наложи се да развърже Тракс с една ръка. Чуваше как другите роби пристъпват зад нея, но никой не дойде да й помогне — естествено, сега Фабий Валент им беше господар, а волята му — закон. Бори се дълго с възлите. Тракс, отлепил чело от колоната, я наблюдаваше с няма признателност. Очите му я пронизваха като ножове. „Ако не бях го задържала при мен, ако не бях си въобразила, че Фабий няма да си направи труда да го накаже…“
Спомни си какво й каза Корнелия, когато се счепкаха веднъж: „Някой ден ще разбереш каква уличница си.“
Сега разбра.
Последният възел се разхлаби под треперещите й пръсти и Тракс рухна. Не само гърбът му кървеше. И двете му очи бяха подпухнали и насинени, носът му беше разбит. Златната му красота бе съсипана, но Лолия нямаше време да я оплаква.
— Тракс… Тракс, моля те, трябва да станеш. Само няколко крачки?
Той я улови за ръката и се изправи бавно.
— Домина — промълви. Окървавената му длан досегна гърлото й, където юмрукът на Фабий беше оставил синина. — Съжалявам… домина…
— Шшт… Ела с мен.
Прегърнала Флавия, Лолия поведе Тракс през коридора. Усещаше как робите надничат иззад ъглите, онемели от жестокостта на Фабий. Тракс оставяше кървави следи по красивите мозайки, а бюстовете на предишните собственици на къщата се взираха надолу в сляп укор. „Дори да живея тук сто години, това място няма да стане мой дом.“