Лолия извика носилката и помогна на Тракс да легне по корем в нея. Гърбът му още кървеше обилно и тя го покри с розовата си мантия от фина вълна, потупвайки леко материята да попие кръвта. Недостатъчно, но засега се налагаше да се задоволят с толкова. Флавия изхлипа, когато разтвори ръчичките й, ала Лолия я изтръгна безмилостно от прегръдката си и я настани в ъгъла на носилката.
— Не плачи, миличка — помоли я Лолия, обляна в сълзи. — И не пипай Тракс. Боли го.
— На къде, господарке? — попита носачът.
— В къщата на дядо — отвърна със задавен глас Лолия. — Кажи му, че робът се нуждае от лекар. Да му осигури най-добрия. Кажи му, че ще изпратя бавачката на Флавия и нещата й.
— Докога ще гостуват на дядо ви, господарке?
— Завинаги. — Лолия се извърна и избърса очи. — Не искам да остават в тази проклета къща.
Същата вечер в Домус Ауреа Лолия носеше смарагдите си, защото огърлицата прикриваше синината върху врата й. Влезе в просторната зала, уловила съпруга си под ръка, грейнала в усмивка срещу стотината гости, когато императорът им подвикна за поздрав и им помаха да влязат, стиснал препечен врат на фламинго. Стоя излегната на ложето до съпруга си, смя се на шегите му, яде паунски гърди и пи вино. Изпълни дълга си.
„Засега“, мислеше си тя, вперила поглед в съпруга си над ръба на чашата. „Но ще дойде ден… Само почакай.“
[1] Волтурналии — празник на 27 август в чест на бога на р. Тибър. — Б.пр. ↑
Глава четиринайсета
— Кажи му, че съм излязла — помоли Корнелия. — Кажи му, че съм болна.
— Глупости! — сряза я небрежно Тулия. — Защо не се преоблечеш? Синята стола например? Не, няма време. Закачи една брошка върху това черно нещо; разголи малко гърди. Новият ти съпруг ще иска да види какво взема.
— Не мога да сляза, не мога…
— Не ставай смешна. Радвай се на късмета си. Полезно е за семейството ни.
Тулия придърпа надолу деколтето на Корнелия, затършува из ковчежето за бижута, извади обеци от злато и абанос и й ги закачи. „Пизон ми ги подари“, помисли си Корнелия със свито сърце, „а сега ме разхубавяват за нов съпруг.“
— Тай чака да даде официално съгласието си. Ти само дай знак на роба — нареди й Тулия. — Сигурно ще организират сватбено пиршество във ваша чест…
Корнелия усети, че й се завива свят.
— Не мога…
— Можеш, разбира се.
Малките лакирани нокти на Тулия се впиха болезнено в китката на Корнелия.
— Длъжна си. Не ме разочаровай. Живееш в къщата ми, ядеш от моята храна…
— Имам ли избор? Конфискуваха дома ми!
— … дължиш ми един изгоден брак!
Тулия я улови за ръката, издърпа я от стаята и я повлече по стълбите. На площадката долу Гай пристъпваше нервно от крак на крак, когато Тулия профуча край него, помъкнала сестра му след себе си.
— Гай… — Корнелия се освободи от хватката на Тулия и се обърна към брат си. Не бяха близки като деца, но сигурно… — Сестра съм ти, Гай. Моля те…
Гай обаче само й се усмихна гузно. Тулия сграбчи отново ръката й я затегли навън.
— Ощипи се по бузите — нареди й Тулия. — Пребледняла си като мъртвец. Върви в градината! Чакат те до фонтана.
— Тулия, няма…
Корнелия се люшна назад, защото осеяната с пръстени ръка на снаха й се стрелна и я зашлеви — първо по едната буза, после по другата. От очите й бликнаха сълзи.
— Поне доби цвят — констатира Тулия и блъсна Корнелия към градината. — Усмихни се!
Двама офицери в тежки брони се извърнаха, дочули стъпките й.
— Домина Корнелия — усмихна се Фабий Валент и двамата се поклониха.
Лицето на другия се размазваше пред очите й. Насили се да възпре сълзите. Зад гърба й Тулия се отдалечи, трополейки по плочките. Пред нея фонтанът бликаше нависоко точно зад гърба на бъдещия й жених. Струята сияеше на слънцето като ослепителен ореол около главата му. Под краката й мъхът беше зелен и мек, цветове покриваха всички храсти, из въздуха се носеше аромат на жасмин. „Разцъфнала градина, прекрасен летен ден, възлюблен ме чака за среща“, помисли си като насън Корнелия. „Хиляди поеми започват така.“ Спусна се по двете мраморни стъпала към градината, без да усеща земята под краката си.
Фабий я стисна за лакътя. Кожата й настръхна от допира му, но днес той се усмихваше широко.
— Познаваш Цецина Алиен, разбира се?
Мъжът — следващият й съпруг — се поклони и Корнелия видя острите, красиви черти като през мъгла. Алиен, друг доверен съветник на Вителий, римлянин, живял толкова дълго в Германия, че не подстригваше късо косата си, носеше панталони като варварин и се наливаше с германска медовина на пиршествата, докато изгубеше свяст. Той се ухили, очите му пропълзяха по тялото й и обзелото я презрение се смеси с горчилката, надигнала се към гърлото й.