— Няма да се извинявам — сряза го Корнелия. — Няма да се омъжвам. Няма да споря с вас. Няма да взема за съпруг никого от главорезите на Фабий и ако се върне, ще му го кажа отново…
— Но как? — Тай почервеня в тон с аленото лице на Тулия. — Знаеш ли какво ми каза на сбогуване? „Дръж по-стегнато юздите на жените си, сенаторе.“
— Мислиш, че човек като него няма да си отмъсти ли? — изпищя Тулия. — Ще изфабрикува обвинения срещу нас, ще ни конфискува имуществото…
— Съмнявам се, след като императорът е толкова благоразположен към Диана — отвърна Корнелия.
Ала Гай се нахвърли срещу нея.
— Да съсипеш семейството ли искаш? Живеем в други времена! Аз решавам за кого да се омъжиш…
— Да, и ще размисля, ако ми предложиш подходящ кандидат — не му остана длъжна Корнелия. — Но ти ме пращаш в леглото на някакъв германски варварин срещу услуга — две от императора… Не, не гледай към нея!
Очите му пропълзяха към Тулия.
— Знам, че идеята е нейна. Но тук ти си господарят, Гай, а не тя. Не се дръж като безгръбначно!
— Ти си виновен, Гай! — нападна го Тулия. — Ако не я беше разглезил, нея и всичките си братовчедки…
— Какви са тези крясъци? — примигна Марсела от прага, стиснала перо.
— Сестра ти отказа да се омъжи за приятеля на Фабий Валент! — извика Тулия. — Отказа!
Марсела стрелна с поглед сестра си.
— Не е много мъдро — произнесе се най-сетне тя. — Въпреки че и аз не бих искала някой от шайката му да ми стане съпруг.
Сбърчи съчувствено нос и си тръгна, затъквайки перото зад ухото си. Сред целия хаос за частица от секундата Корнелия се задуши от гняв към сестра си. Подкрепата на Марсела й беше необходима сега, искаше да усети как успокоителната й длан я обгръща през кръста, как гласът й пледира в нейна защита. Преди Марсела не би я оставила да се изправи сама срещу всички — щяха да застанат двете. Рамо до рамо срещу бурята. „Сега обаче я вълнуват само драсканиците и машинациите й.“
В този миг Тулия се спусна към Корнелия и започна да я налага с пестници по главата.
— Егоистична уличница! Трябва ти съпруг. Приятелят на Фабий щеше да защитава семейството. Олюляваме се на ръба при всеки нов император! За коя се смяташ? За каква се смяташ?
— Не съм като теб — успя да отвърне Корнелия, отклонявайки ударите. — Не съм курва.
Тулия захлипа и се задъха, лицето й поаленя като нар и Гай я дръпна настрани. Робите се втурнаха в стаята и зашъткаха успокоително, а Корнелия закри ушите си с длани и излезе от стаята. Спусна се отново по стълбите покрай втренчените погледи на робите, покрай малкия Паулиний, който продължаваше да обикаля самотно из къщата, докато баща му гниеше в затвора.
— Лельо Корнелия? — с надежда се обади той, лапнал палец.
Обикновено тя го прегръщаше, засипваше го с порой от нежни думи и си играеше с него цял следобед, но сега само го целуна по челото и излезе навън.
Мина покрай банята, която толкова често бе използвала като алиби, за да се среща с поддръжниците на Вителий и да предава сведенията, помогнали на Вителий и на Фабий Валент да завземат властта. „Каква глупачка съм била!“ Някаква позната й подвикна от портата на банята — достолепна матрона в синя стола — и Корнелия свърна в друга посока — по тясна улица с плътно скупчени къщи.
„Нищо чудно да ме изпратят в изгнание.“ Чувстваше се много спокойна и хладнокръвна. Тулия беше права — мъже като Фабий Валент си отмъщават, когато им отказват. Фабий щеше да потърси разплата въпреки благоразположението на императора към семейството им. Малък остров, осеян с водорасли може би. Поне ще бъде тихо. Корнелия копнееше само за тишина. Дочу шумотевицата от Форума срещу нея и сви по друга тясна, засенчена улица.
„Ако ме принудят да се омъжа за този варварин, ще се самоубия преди сватбата. Диана ще занесе главата ми на церемонията, та да я целуне младоженецът. Но това е всичко, което ще получи от мен.“
Корнелия спря и се озърна. Колко бе вървяла? Намираше се в непознат квартал. Квартал, който не искаше да опознае — занемарени сгради, надвиснали застрашително над главата й, миризма на нечистотии, процеждаща се от канавките. Бездомно куче притича, оголило зъби, тълпа голи деца профучаха край нея, гонейки се с крясъци. Две дрипави жени пред ниска врата си шепнеха, прикрили уста с длан, и Корнелия внезапно се сети за робата си от фин лен, за изящно изработените сандали и обиците от злато и абанос. „Може би ще ме ограбят и убият, преди Фабий да нареди да ме екзекутират.“ Тръгна назад, търсейки уличката, отвела я от Палатинския хълм в бедняшките квартали, но откри само още сгради, още мрачни улички, още задушлива воня. Група мулетари, оплескани с тор, минаха край нея и задюдюкаха сред облак от винени изпарения. Корнелия вирна брадичка и се насили да не бърза. Налагаше се да помоли да я упътят… Един мъж, седнал на табуретка, се облягаше върху стената на окаяна сграда и наблюдаваше улицата. Поне изглеждаше трезвен.