— Извинете — приближи тя и се закова на място, когато той я погледна. — … Центурионе?
— Не съм центурион — отговори Друсус Семпроний Денсус. — Изхвърлиха ме от Преторианската стража, домина. Не знаехте ли?
— Чух… Много несправедливо.
Той сви рамене, съвсем различен сега от гордия войник в ризница и с червенопер шлем. Просто широкоплещест мъж в груба туника, облегнат върху стената на съборетина в гетото. Очите му бяха равнодушни и неприветливи.
— Изгубих се — каза глупаво Корнелия.
— Така си и помислих. — От някогашния тон на непоклатима любезност нямаше и следа. — Патрицианките обикновено не се разхождат тук.
— Ще ме упътиш ли?
— Дай ми обиците си и ще те упътя.
Корнелия вдигна рязко ръка към обиците от злато и абанос, полюшващи се край врата й.
— Обиците?
— Вече не получавам центурионска надница, домина. Трябват ми пари.
Тя свали обиците, които Пизон й беше подарил, и ги пусна в мазолестата длан на Друсус Денсус. Той стана бързо и й махна към вратата зад него.
— Трябва да кажа на съдържателката, че тръгвам.
— Съдържателката?
— Почакай вътре. Ще те ограбят, ако останеш сама тук.
Корнелия го последва предпазливо през ниската врата. Зад нея се простираше мрачен коридор и ниши с парцаливи завеси. До първата имаше закачалка за мантии, но отблизо различи, че всъщност е недодялана статуетка на бог Приап[1] с похотливия му поглед и огромен фалос. После видя избледнелите фрески по стените и усети как лицето й почервенява.
— Стаята в дъното — рязко посочи Денсус. — Чакай там, ако не искаш да те вземат за ново момиче.
Той изчезна в една от нишите и Корнелия побягна по коридора. Иззад тънките завеси долитаха стенания, накъсано дишане и ритмично похлопване. Подмина я мъж, наместващ колана си, и Корнелия се втурна благодарно в последната стая и затвори вратата. „Не си невинно момиче“, напомни си тя. „Знаеш какво е публичен дом.“ Но въпреки това страните й горяха. Огледа се припряно.
Стаята беше малка, болезнено спретната и мъчително гореща. Имаше тясно легло, провиснало по средата, табуретка и незапалена лампа. В стенната ниша стояха две грубовати статуетки. Взе ги. Марс и Минерва — боговете на войната и стратегията. Войнишки богове.
Вратата се отвори и Денсус влезе. Корнелия се обърна, стиснала статуетките.
— Тук ли живееш?
— Шокирана ли си?
Той затършува под тънкия дюшек.
— … Не.
— Изхвърлям клиентите, ако се държат грубо с момичетата. В замяна съдържателката ми предоставя стаята.
Извади късия си гладиус изпод дюшека.
— Задържал си го?
— Заслужил съм го. Дванайсет години служих в Преторианската стража.
Той огледа намръщено острието, затършува пак под дюшека и извади точило.
Тя посочи малката стая.
— Луксът не те влече много — Корнелия се опита да разведри разговора.
— Крадат всичко. Затова държа тук само боговете пазители и леглото. — Прокара острието по точилото. — Курвите задигат каквото им попадне пред очите.
Корнелия седна върху паянтовата табуретка.
— Дали не е опасно да ме изпращаш? Близките ми те познават. Робите — също. Някой може да те предаде.
— Ти можеш да ме предадеш.
Той захвърли точилото.
— Няма. И дори да поискам, никой няма да ме изслуша. Сега съм трън в очите на вителианците. Поне на част от тях.
— И ти ли си предателка?
Загърби я и затършува за мантията си.
— Вероятно. Генерал Валент иска да ме омъжи за един от командирите си.
— Това не е предателство.
— Може да стане, ако му кажеш да върви при Хадес — усмихна се Корнелия, чувствайки се някак лека като перце. — Нищо чудно да ме арестуват, когато се прибера у дома.
— Нямат право да те арестуват, защото си отклонила предложение за брак.
— Вече имат — сви рамене тя. — Имат право да те арестуват за всичко, което не е по вкуса на вителианците. Затова най-добре не идвай.
— Така или иначе няма да ти върна обиците. Поне да те изпратя. — Денсус се обърна, преметнал през ръка груба кафява мантия. — Да вървим!
Корнелия го изгледа от табуретката.
— Сестра ми беше в Бедриакум. Каза, че си се бил храбро.
— Няма значение. Да тръгваме.
— Обвинили са те несправедливо в предателство. — Корнелия стана и продължи: — Знам, че не продаде Галба и Пизон…