— Много благородно от твоя страна — лешниковите му очи се втренчиха в нейните. — Трябва ли да ти благодаря?
— Просто се опитвам…
— Радваш се, задето ме изгониха от Преторианската стража, нали? Намираш го за заслужено. Не спасих сенатор Пизон и не съм достоен да служа.
— Не!
Тя отстъпи крачка назад, стъписана от гнева му.
— Очакваш да се кланям и да ти бъда признателен, понеже не ме смяташ за изменник? Мислиш, че ще започна да се извинявам отново, задето убиха безценния ти съпруг? — Денсус захвърли мантията си на пода. — Писна ми, домина! Постарах се да го спася. Не успях, но се опитах. Приключих с извиненията!
Той се обърна. Дъхът му излиташе пресекливо и забързано в тясната стая. Корнелия видя как пръстите му се отпускат и свиват върху дръжката на гладиуса и проговори на изопнатия му гръб:
— Никога не съм си помисляла, че трябва да те изгонят от Преторианската стража. Няма по-добър войник от теб. По-добър си от префектите, чиито заповеди изпълняваш…
— Онези, на които позволяваше да ти смучат врата зад спуснатите завеси? — Обърна се рязко към нея със стиснати челюсти. — Не е кой знае какъв комплимент.
— Исках информация — нещастно отрони тя. — Префектът ми даде сведения, които предоставих на вителианците. Исках Отон да умре…
— Е, постигна го. Харесва ли ти резултатът? — Денсус захвърли прибрания в колчана гладиус през стаята. Той се блъсна в малката ниша и статуетките на Марс и Минерва се строполиха с глух тропот. — Капризни патриациански кучки… Играете си с живота…
— Не исках…
— О, да. Да… — Денсус рухна върху тясното легло и притисна квадратните си длани между коленете. Пръстите му трепереха. — Върви си. Намери си сама проклетия път до вкъщи.
С две крачки Корнелия прекоси стаята. Отвори уста, но никога не бе усещала съзнанието си толкова празно и опустошено от яростта му. Застана смутено до него. Де да знаеше как да постъпи! Виждаше само тила му, сведен между отпуснатите му рамене.
— Върви си вкъщи — обади се с удебелял глас Денсус. — Омъжи се за някой вителиански главорез и си мисли, че изпълняваш дълга си, когато нощем лежиш под него. Патрицианките винаги изпълняват съвестно дълга си.
— Невинаги.
Корнелия протегна ръка и докосна лицето му. Той се отдръпна, но тя пристъпи по-близо, обгърна главата му и я притисна до кръста си. Ръцете му се сключиха около нея болезнено силно. Корнелия прокара пръсти през къдриците му и раменете му се изопнаха. През тънките стени долитаха женски стенания и мъжко ръмжене. „Публичен дом в гетото, зловонен летен ден, набеден за предател войник…“, помисли си безучастно тя. „Нито една поема не започва така.“
Корнелия го целуна първа. Приведе се и обгърна лицето му с длани. Той я погледна стреснато, а тя поклати безмълвно глава и притисна устни към неговите. Грубата му скула одраска лицето й, когато се изправи и впи пръсти в косите й. Смъкна столата й от раменете и зарови лице в гърдите й. Тя падна върху тясното легло, помагайки му да свали туниката си през главата. „Толкова е странно“, обади се далечен глас в съзнанието й, докато го придърпваше до себе си, потърквайки буза о грубото му рамо. Единственото мъжко тяло, което познаваше, беше на Пизон. Денсус беше по-широк, по-смугъл, по-твърд. Толкова различен от стройната фигура на Пизон. Корнелия се опита да затвори очи, но Денсус улови лицето й в шепи.
— Не — прошепна той. — Не… — и я целуна по очите, за да ги отвори, докато влизаше в нея, бавно, много бавно. Тя го притисна, извика и Пизон изчезна.
Лежаха в душната стая върху тясното легло, преплели пръсти върху дрипавата възглавница. Той прокара нежно длан по извивката на хълбока й, блеснал от пот.
— Корнелия…
— Да?
— Нищо. — Лицето му изглеждаше сериозно, гневът се беше изпарил, лешниковите му очи бяха приковани върху сплетените им ръце. — Седмици наред те следвах, бдях над теб и мечтаех да те нарека по име. Корнелия…
— Друсус — отрони срамежливо тя.
Любиха се половин следобед в непоносимата жега и едва сега усети свян.
[1] Приап — бог, покровител на еротичните желания. — Б.пр. ↑
Глава петнайсета
— Каза какво?
Марсела наподоби безучастния глас на Диана:
— „Намери си курва. Никога няма да се омъжа за почитател на Сините.“
Корнелия сбърчи чело.
— Звучи типично. Кого от командирите на Вителий отхвърли?
— Същия германски главорез, който ти предложи брак — усмихна се Марсела. — Два отказа един след друг! Оставям на въображението ти сцената, която последва. Тулия каза…