Марсела вдигна ветрилото си от пера, за да прикрие шушукането. Театърът на Марцелус гъмжеше от народ, защото както никога императорът седеше в ложата си, вместо край състезателната арена, и знойният въздух беше нажежен до бяло. Актьорите се потяха под маските и грима, декламирайки на сцената репликите си от някаква високопарна драма, а ветрилата се развяваха апатично по препълнените със зрители редове — патрициански ветрила от пера и плебейски хартиени ветрила долу. Никой — включително императорът — не обръщаше особено внимание на представлението.
Марсела продължи шепнешком:
— Сега поне знаем, че Вителий не иска Диана за себе си. Иначе приближените му не биха посмели да й хвърлят око. Мисля, че това разяри Тулия най-много. Разруши съкровената й мечта Вителий да се разведе със смирената си съпруга и да направи Диана императрица.
Марсела погледна към червендалестия император, който се заливаше в гръмогласен смях, заобиколен от командирите си в императорската ложа само на един ред от тях. По правило мъжете и жените заемаха различни места в театъра, но Диана седеше на ниско столче в краката му както винаги напоследък и поаленялото от пиене лице на Вителий беше сведено към русокосата й главица.
— Ако знаех, щях да кажа на Тулия, че Диана не го интересува по този начин. Потупва я понякога по задника, когато се напие, но мъже като Вителий се интересуват само от ядене, повръщане и конни състезания, които Сините печелят. — Марсела подбели очи. — И той ни е император, представи си!
Корнелия само кимна разсеяно и Марсела потисна въздишката си. Този следобед доведе сестра си в театъра, надявайки се да я поразведри — Гай и Тулия почти не й говореха все пак — но Корнелия само се въртеше на стола и потупваше нетърпеливо с пръсти по дръжката от слонова кост на ветрилото си. Нехарактерно за нея, ала тези дни всички в Рим изглеждаха прегрели и отнесени. Лятото се търкаляше към септември, жежко като разтопен метал, и най-малкият повей вдигаше вихрушки прахоляк по улиците. Всички се оплакваха от горещината, киснеха по цели часове в басейните в баните и скърбяха за хладните си крайречни вили в Тоскана или в Тиволи.
„Всички освен мен.“ Марсела се чувстваше студена като лед под палещото слънце и не би напуснала този врящ, кипящ и сплетничещ град за цялото злато на Египет.
Очите й се насочиха умислено отново към Вителий. Боботещият му глас се извисяваше над декламацията на актьорите и дори да шепнеше, пак щеше да го чува. „Ушите ми долавят всяка мълва в Рим“, мислеше си понякога Марсела.
— … тези твои жребци, които си нарекла като ветровете… — казваше Вителий на русокосата главица до него. — … Страхуваш се да ги пуснеш срещу моите Сини.
— Цезаре — отвърна бързо Диана, — твоите Сини са куци мулета в сравнение с моите Анемои.
Другите гости в императорската ложа се спогледаха. Марсела разбираше, че не вярваха на ушите си колко свободно изразява мнението си Диана пред владетеля на Рим. Вителий обаче бе служил дълги години като губернатор в диви места като Германия и Африка, обичаше да му говорят открито и харесваше Диана. Избухна в смях и приятелите му тутакси запригласяха.
— Очаквах да е по-угрижен — разсъди Марсела на глас. — Заради новините от Иудея…
Корнелия примигна, изтръгната отново от унеса.
— О, да…
— Изобщо ли не те интересува, че са провъзгласили Веспасиан за император? — Марсела не разбираше сестра си. Преживяваха вълнуващи времена, но Корнелия тънеше в униние и току отскачаше до обществената баня. — Нали съзнаваш, че това означава война?
Корнелия отметна кичур коса зад ухото си.
— Воюваме цяла година…
— Но Веспасиан командва Източните легиони! Десети, Четвърти, Дванайсети и Петнайсети… — изброи ги доволно Марсела. — Ще тръгне към Рим и Вителий ще трябва да събере армия, за да го срази. Питам се… — тя замълча замислено.
— Разказвал ли съм ти как окуцях, момиче? — В императорската ложа Вителий се надигна тежко от резбования стол.
— В битка в Африка, нали? — Императорът залитна и Диана го улови за ръката. — Велики Юпитер, прекалили сте с виното. Облегнете се на мен, цезаре.
— Обяснявам на всички, че е било битка. Но истината е, че ме ритна кон — ухили се Вителий на Диана. — Не казвай никому.
— Гледай, цезаре — Диана повдигна края на червената си копринена роба и разголи невидим за Марсела глезен. — Казах на семейството си, че съм се препънала на слизане от носилката, но всъщност… — тя се изправи на пръсти, за да му прошепне на ухо.
— Нима? — разсмя се той. — Каква палавница!
— Не казвай никому, цезаре.