— Няма, ако и ти си мълчиш — той разроши косите й. — Какви мошеници сме с теб, а?
„Усмивката му излъчва известно обаяние“, помисли си Марсела. Въпреки грубоватите обноски Вителий притежаваше някаква привлекателна откровеност — смееше се, когато му е забавно, ядеше, когато почувства глад, пиеше, когато го измъчва жажда, и рядко се ядосваше на някого. Освежително след толкова много изтънчени политици, кроящи подмолни ходове, докато всички сплетничат зад гърба им. Дали обаче тази сърдечна прямота ще е достатъчна да удържи предаността на генералите? „Непостоянна шайка са те.“ Ако Веспасиан привлече още легиони на своя страна, плъховете щяха да започнат да се питат чий кораб е на път да потъне…
Пиесата прекъсна за малко, понеже императорът напусна ложата си да се облекчи. Залата зашушукаха енергично. Диана седна на табуретката и попита Фабий:
— Къде е Лолия? Обича да ходи на театър.
— Кучката твърди, че главата я боли от жегата — оплака се съпругът на Лолия.
— Глупаво е да се отнасяш толкова зле с нея — спокойно го предупреди Диана. — Но амбициозни нищожества като теб обикновено са глупави.
Фабий изгледа Диана с омраза.
— Невинаги ще си императорска любимка, момиче.
— Горката Лолия — изкоментира Корнелия, дочула разговора. — Само плаче, откакто Фабий наложи с камшик роба й. Вече се чудя дали не бие и нея. Прикрива синините с пудра и гривни и отбягва дядо си. Сигурно за да не види белезите. Той и без това не искаше да я омъжва за Фабий, а сега ще се измъчва, че е безпомощен.
Марсела изгледа замислено Фабий, когато императорът се появи отново в ложата, пристягайки в движение тогата си. На Вителий скоро щеше да му се наложи да свика войска и щеше да разчита на Фабий. Каква ли армия щеше да поведе? Източните легиони бяха несломими, калени в битки бойци — германските варвари и дворцовата стража нямаше да са достатъчни…
Императорът седна, махна раздразнено с ръка и потните актьори наместиха маските си.
— Безбожно дълга пиеса! — оплака се гръмогласно на Диана и си наля още вино.
Изгубили всякаква надежда, актьорите подхванаха отново декламацията, заглушени отново от острия глас на императора.
— Предпочитам състезанията с колесници. И не смей да се цупиш, когато Сините ми спечелят на Виналиите[1] Победените трябва да се усмихват!
— Нима ти се усмихваше, цезаре? — попита с нежен гласец Диана. — Когато Сините останаха последни след всички отбори?
— Остър език имаш, момиче. Баща ти е пестил пръчката, когато си била малка.
Марсела слушаше с половин ухо препирнята между Вителий и Диана, все още претегляйки възможностите предаността на императорските генерали да се пречупи.
— Ако те са непостоянна шайка, питам се що за птици са генералите на Веспасиан? Домициан сигурно знае. Той, разбира се, е отегчителен и непрекъснато се опитва да ме вкара в леглото, но ако не мога да изстискам малко информация от осемнайсетгодишен хлапак…
Нещо прошумоля до нея и Корнелия стана рязко.
— Прибирам се вкъщи.
— Добре ли си? — погледна я Марсела, отпъждайки размишленията.
— Заболя ме главата. Мразя горещините. Извини ме.
Корнелия изглеждаше по-отнесена отвсякога. Отметна влажен кичур от врата си и се втурна навън.
Марсела се почуди за миг дали да не тръгне със сестра си — да й предложи да я заведе на баня, за да се поразхладят във фригидариума — залата със студена вода — и да поклюкарстват като в добрите стари времена. Ала унилата й сестра не изглеждаше примамлива компания на фона на всичко, което се случваше и предстоеше да се случи. „По-късно ще й отделя повече време“, зарече се Марсела разсеяно, „когато нещата се поуспокоят. Дали ще се успокоят?“
Изслуша още няколко реплики на апатичните актьори, окончателно заглушени от боботенето на императора и от звънливия глас на Диана, спорещи отново за коне. Някой се намести до нея.
— Не бива да сядаш тук — размаха вяло ветрилото си Марсела.
— Императорът не дава пет пари за правилата — дланта на Домициан се отпусна върху коляното й, влажна и гореща. — Защо аз да ги спазвам?
Марсела се усмихна и се отмести пъргаво.
— Дръж се прилично!
— Защо? — отвърна задъхано той. — И ти не спазваш винаги етикецията.
— Сгреших. Чувствах се много потресена след видяното край Бедриакум.
След бързата и яростна размяна на ласки в градината с изглед към града Марсела внимаваше да не позволява на Домициан никакви интимности. Поставен под напрежение, той работеше далеч по-добре за нея. А да го поставиш под напрежение не беше никак трудно. Той се облегна мрачно назад и й зашепна последните новини от баща си в Иудея, но Марсела го слушаше само с половин ухо. Очите й бяха вперени в едно недоволно лице сред тълпата долу — лице, което бе виждала и преди.