— Извини ме — промърмори тя на Домициан, стана и заметна бледозеления си воал върху косите. — Връщам се веднага…
— Цецина Алиен! — усмихна се Марсела и седна до мъжа, когото и сестра й, и Диана бяха отхвърлили. — Не знаех, че си такъв привърженик на театъра.
— Дори войниците намират време за изкуство, мадам.
Плътният му глас с германски акцент прозвуча кисело — едва ли се радваше да види още една потомка на семейство Корнелий след злощастния опит с първите две — но все пак кимна рязко на Марсела, преди да насочи вниманието си отново към сцената. Неколцина от офицерите му играеха на зарове до него, отегчени до смърт.
— Фабий не е ли в Сената сега? — попита невинно тя. — Ти не беше ли малката му сянка?
Алиен се намръщи. Марсела знаеше, че е мъж със значително могъщество, но Вителий бе по-благосклонен към Фабий Валент. Освен това Алиен несъмнено се чувстваше огорчен от отказа — на всичкото отгоре на всеослушание — на две патрицианки.
— Очевидно имаш добър вкус — подхвърли Марсела, веейки си с ветрилото. — Театърът е за изискани мъже. Не подхожда на елементарни типажи като Фабий. И като Вителий всъщност.
— Ммм…
Алиен впи гневен поглед в сцената.
— Мисля, че и други неща не подхождат на Вителий — продължи Марсела. — Добри мъже като теб например.
Очите му я стрелнаха бързо изпод гъстите вежди.
— Искам да ти съобщя нещо, генерале — сниши глас тя. — Всички знаем, разбира се, че преди няколко седмици Източните легиони са провъзгласили губернатор Веспасиан за император. Но вероятно не знаеш, че и Мизийските легиони са го обявили за император преди пет дни.
— Какво? — Алиен наостри слух и присви тъмните си очи. — Преди пет дни… Как си разбрала?
— От малкия син на Веспасиан — Домициан. Луд е по мен — усмихна се Марсела, без да нарушава равномерния ритъм на ветрилото. — Тоест разбираш, че знам какво говоря. Веспасиан има четири легиона в Иудея, но ще им отнеме много време да стигнат до тук, нали? Легатът на Мизийските легиони обаче е убедил хората си да тръгнат към Рим… и те са доста по-близо.
— Не ти вярвам.
— Защо да ми вярваш? — сви рамене Марсела. — Аз съм просто жена, която разпространява слухове в театъра. След няколко дни обаче слуховете ще се потвърдят и тогава сигурно ще дойдеш да си поговорим.
Тя стана.
— Защо да го правя? — настоя Алиен.
— Защо ли? — Марсела погледна през рамо. — Защото, за разлика от Вителий, Веспасиан не е император, който пренебрегва достойните мъже. Обмисли го.
Върна се на мястото си, където намусеният Домициан я улови за ръката.
— Какво те забави толкова?
— Нищо съществено.
Прегърна го и го погали по тила, а той се стрелна напред и зарови устни в гърдите й. Тя погледна над рамото му към Алиен, който я наблюдаваше с присвити очи. Марсела вдигна вежди. „Виждаш ли, амбициозно нищожество? Наистина имам източници!“
— Домициан… — промърмори тя и го отблъсна леко. — Няма да е зле скоро да подшушнеш нещо на Цецина Алиен.
— На Алиен? — Домициан отлепи устни от рамото й. — Защо на Алиен? Ако спиш с този главорез в панталони…
— Нямаш съперник, глупаво момче! — перна го тя по върха на носа. — Просто усещам кога се открива възможност. Алиен е могъщ мъж, но напоследък на два пъти отхвърлиха предложенията му за женитба. Фабий Валент го унижава, а императорът го пренебрегва. Мисля, че се чувства… неспокоен.
— Е, и? — намръщи се Домициан.
— Трябва да го използваме. Организирайте вечеря с чичо ти и го поканете. Сложете го до мен и аз ще му подшушна това-онова за баща ти. Колко щедро възнаграждава поддръжниците си. После ти ще добавиш убедителни подробности.
Черните очи на Домициан просияха.
— Доведи и астролога си — предложи Марсела. — Сигурно преживява тежки времена. Вителий не обича астролозите. Ще каже няколко окуражителни думи за съдбата на онези, които служат на баща ти…
— Ти си богиня — задъха се Домициан.
— Може би — усмихна се Марсела.
Корнелия си припомни първите дни на тази странна година, когато посещаваше брата на Вителий, за да му предава сведения за Отон. Колко лесно се измъкваше тогава от дома на Гай за тайните срещи! „Семейството ми ще узнае последно, дори да преспя с половин Рим“, мислеше си тогава, надсмивайки се вътрешно на патрицианските матрони, които се оплакваха колко им е трудно да се виждат с любовниците си.
Сега разбираше защо се жалват.
— Семейството ми смята, че съм на театър със сестра си — обясни Корнелия задъхано, когато се втурна през паянтовата врата на публичния дом и се хвърли в прегръдките на Друсус.