— Добре — той я притисна към стената на стаята си, отметна воала от косите й и я целуна по врата. — Колко ще останеш?
— Час… — прошепна тя между целувките. — Може би два…
Два часа обаче не бяха достатъчни и Корнелия прекоси тичешком улиците със сърце, биещо като чук в гърдите, шмугна се през входа на робите и се помоли никой да не е забелязал колко отдавна я няма. Два откраднати часа, три откраднати часа — никога не стигаха.
— Бъди предпазлива — настояваше Друсус. — Рискуваш повече от мен.
— Ти рискуваш живота си.
Тя извърна глава върху възглавницата и го погледна.
— Вече съм го изгубил — сви рамене той. — Само дето още не са платили наградата. — Обгърна с длан лицето й и тя потрепери. — Ти трябва да внимаваш. Поне…
— Какво?
Лицето му поаленя, но лешниковите му очи не трепнаха.
— Вземаш мерки, нали? — Загрубелите му пръсти я погалиха безмълвно по корема. — Съдържателката каза, че патрицианките знаели какво да правят…
— Няма нужда — поклати глава Корнелия. — Ялова съм. — Сърцето й все още се свиваше при тези думи, но тя се насили да ги произнесе равнодушно. — Така е по-лесно, нали? Иначе щеше да се наложи да разпитвам братовчедка си Лолия за египетските трикове, които спестяват главоболия, а Лолия не може да пази тайна, дори животът й да зависи от това.
— Внимавай и за всичко друго.
Той я целуна по върха на носа.
— Аз съм истинска патриацианка. Знам как да се прокрадвам.
Но предпазливостта някак си не й се удаваше.
През следващата седмица Тулия заяви, че е болна, и й повери домакинството. Четири безкрайни дни да определя менюто, да наглежда робите, да се грижи за малкия Паулиний и никакво време за порутения публичен дом в гетото. Когато Тулия най-сетне реши, че е оздравяла, Корнелия се втурна натам още на сутринта, видя усмивката, грейнала по лицето на Друсус, улови го за ръката и го повлече по тесния вонлив коридор към стаичката му, смъквайки робата от раменете си, преди паянтовата врата да се затвори зад гърба им.
— Липсваше ми! — простена той, впил устни в нейните, и те дори не успяха да стигнат до леглото.
Четири дни беше безкрайно много, три дни беше прекалено дълго. Корнелия идваше всеки ден с пресъхнали устни, с разпалена кожа.
— Мислят, че съм на баня… мислят, че съм на състезания с колесници… мислят, че съм си легнала рано…
Всички оправдания вършеха работа.
— Трябва да тръгваш — Друсус прокара ръка по извивката на гърба й в края на поредния дълъг и жарък следобед. — Кой се къпе по пет часа?
— Ммм… никой… — тя обаче облегна глава върху твърдото му рамо и вместо да стане, се унесе в дрямка в горещината. — Милостива Юнона! Свечерява ли се вече? — възкликна след половин час, взряна в косите лъчи, струящи през тесния му прозорец. — Къде ми е робата?
— А казват, че патрицианките се обличат по цели часове — усмихна се Друсус, наблюдавайки я как се щура из стаичката.
Корнелия му се намръщи, прибра косата си в кок на тила и заподскача на един крак да си завърже каишките на сандала.
— Утре… — взе мантията си и протегна ръка за бързо сбогуване. — Утре ще дойда пак. Помолих да не присъствам на семейния банкет.
— Утре…
Пръстите му стиснаха нейните — топли и твърди. Корнелия го погледна. Седеше на ръба на леглото с разчорлена кестенява коса, с меки и спокойни очи. Тя захвърли мантията на пода, приседна в скута му и отново се любиха, пламенно и безмълвно. После Корнелия се втурна обратно към Палатинския хълм и се прибра у дома далеч по-късно, отколкото беше редно. Тази нощ се погледна в огледалото и не позна лицето си. Порозовелите скули, искрящите очи и буйната коса не биха могли да принадлежат на невъзмутимата и елегантна Корнелия Прима — безупречната съпруга, която никога не постъпваше непристойно и неправилно, която би сбърчила нос само при мисълта, че ще се влюби в обикновен войник. Тази жена беше съвсем друга.
„Ще забележат“, помисли си ужасено. „Милостива Юнона! Някой непременно ще забележи!“ Но за нейно удивление никой не забелязваше. Гай не се прибираше от сутрин до здрач, стремейки се да спечели благоразположението на Вителий или поне да следва буйното темпо на пиршествата му. Марсела беше обсебена от слуховете за военния поход на Веспасиан към Рим. Обикновено Лолия усещаше и най-дребния намек за любовна афера; Корнелия очакваше с тревога да й намигне насмешливо и да й прошепне: „Е, кой е той?“ Ала дори Лолия изглеждаше вглъбена в собствените си мрачни мисли. Останалите — начело с Тулия — бяха толкова заслепени от новия статут на Диана като любимка на императора, че не им оставаше време за нищо друго.