„Съжалявам“, каза Корнелия на съпруга си. „Съжалявам.“ Ала не знаеше за какво съжалява. Струваше й се невъзможно да е загинал едва преди осем месеца. Все още помнеше ясно красивото му смугло лице, стройното тяло, което изглеждаше толкова добре в плисетата и диплите на тогата, изящните ръце и беглата усмивка. „Ще остане поразен, ако ме види сега.“ Сдържаната му, безупречна съпруга, която винаги прикриваше свенливо голото си тяло под завивките, винаги спокойна, винаги изрядна, сега се хвърляше като безумна в прегръдките на някогашния му телохранител, лежеше гола, потна и безсрамна в тясното легло с дъх на плесен.
„Пизон нямаше да ме хареса такава“, помисли си горчиво Корнелия. „Щеше да си помисли, че се държа като Лолия, като лека жена.“
Пизон обаче щеше да остане още по-поразен от събитията през тази година, ако бе доживял да ги види. Императорите се възкачваха един след друг на трона, всички патрициански семейства в Рим се надпреварваха да печелят благоразположението им, хора с древно потекло и неопетнени служители на Империята като сенатор Маркус Норбан гниеха в затвора, докато впиянчени самозвани плебеи от рода на Фабий Валент благоденстваха, сякаш са принцове. Това щеше да порази Пизон дълбоко. И може би, понеже целият свят беше полудял, той щеше да прости на съпругата си. „Дори да се стъписа, навярно би се зарадвал, че съм щастлива.“
Август се изтърколи и дойде септември. Марсела им съобщи, че Мизийските легиони са провъзгласили Веспасиан за император и Вителий няма избор, освен да се бие. Вителий продължаваше да гуляе в Златния дом всяка нощ и настояваше, че ще срине Веспасиан със земята, но Рим се тревожеше. Рим се разтревожи много, когато Фабий Валент започна да събира армия. Всички се тревожеха освен Корнелия… и още някой, както разбра през един жарък следобед.
— Вчера те видях — каза без предисловия тя на Диана вечерта, докато чакаха да ги откарат на императорския банкет. Марсела се беше появила без бижута както обикновено, а Лолия заяви, че изглежда твърде скромно и я отмъкна да я екипира с обици и брошки. Диана и Корнелия останаха сами. — Знам тайната ти.
— Нима? — Диана завъртя един от колесничарските медальони около врата си.
— Баща ти казва, че всеки следобед се срещаш тайно с някакъв колесничар от Британия. А вчера те видях с него на Марсово поле.
Корнелия бързаше към Друсус и избра по-пряк път. В жестоката жега на Марсово поле беше почти безлюдно. С едно изключение — самотна колесница и впряг изтощени коне, край които крачеха две фигури. Малката светлокоса братовчедка на Корнелия и по-висок силует.
— Обикновено карам в имението му — обясни невъзмутимо Диана. — Но в горещините никой друг не използва Марсово поле, та той ме доведе в града да се упражнявам на истинска арена.
— Само се упражнявате? — попита меко Корнелия.
Видя ги отдалеч, но между дребничката и високата фигура цареше неподправено разбирателство. Диана изля весело половин мях вода върху врата му, а той се усмихна, грабна я съвсем непринудено и я метна върху колесницата.
— Изглеждахте много… хмм… близки.
Диана се усмихна.
— Няма да те издам — въздъхна Корнелия. — Трябва, но няма.
— Добре. Защото няма да се откажа.
Корнелия погледна най-младата си братовчедка — толкова дребничка и толкова смела да се среща тайно с колесничар. „Знам, че съм длъжна да я порицая, но не мога. Милостива Юнона! Просто не мога!“
— Корнелия? — Друсус беше мъглив силует в мрака. Изправи се в леглото и посегна механично към сабята. — За пръв път идваш през нощта? Колко ще останеш?
— До сутринта — прошепна Корнелия и пропълзя гола в леглото до него в горещата стаичка, опиянена от собствената си дързост. — Ще остана цяла нощ, Друсус. Всяка нощ.
Тя го прегърна и го целуна на фона на долитащите през тънките стени стонове и пъшкане и разбра, че е щастлива.
Надяваше се Пизон да се радва поне мъничко.
[1] Виналии — селски празник на 19 август, посветен на узряващото грозде, и празник (11 октомври) на новия гроздов сок в чест на Юпитер. — Б.пр. ↑
[2] Еквестрианци (конници) — това съсловие е имало право да работи в областта на услугите, развлеченията и образованието. — Б.пр. ↑
Глава шестнайсета
— Флавия!
Корнелия проследи усмихнато как Лолия прегръща дъщеря си и я завърта в кръг.
— Ти ли си Флавия всъщност? — продължи Лолия. — Поверих малкото си момиченце на прадядо й, а сега намирам красива млада дама. Къде е Флавия?
Лолия се озърна шеговито и Флавия се разкикоти.
— На четири години — отрони Лолия. — Какво голямо дете! Хареса ли ти празненството?
— Прадядо ми подари пони! И перлена огърлица, и ветрило, и мънички нефритени животни…