Лорд Анасати понечи да каже нещо, но Чумака се намеси:
— Милорд, тя е права. Така е по закон.
Текума замислено присви очи.
— А какво ще стане с момчето, ако умреш?
— Тогава Аяки ще управлява, преди да навърши пълнолетие, също като мен, независимо дали е готов — отвърна спокойно Мара.
— Но с толкова врагове, които имаш, момчето със сигурност ще умре.
Заплахата не трогна младата лейди, която отстояваше своето.
— Може би от ръцете на лорд Минванаби или някой друг, който иска да ни унищожи.
Текума най-после призна поражението си.
— Добре, дъще. Спечели, каквото искаше. Ще се старая да те опазя, поне докато Аяки не навърши пълнолетие. Но ако направиш нещо, което да застраши Анасати…
— Не ме заплашвай в собствената ми къща, татко на съпруга ми — предупреди го Мара. — Бих могла да приключа всичко още тук и сега. — И кимна към Люджан и войниците му, които чакаха командата й. Шансовете не бяха на страната на Текума, който имаше само двайсет воини срещу две роти. Ако продължеше да упорства, можеше да загине. Мара изгледа скованите черти на свекър си.
— Нямам желание да враждувам с теб, Текума. Твоите различия с баща ми бяха стриктно политически. — Тя поклати глава с въздишка, по-красноречива от думите. — И двамата знаем, че това, което направих, също бе политическо. Ако умреш тук… Джингу Минванаби ще остане без реален противник в играта. Не те карам да си ми съюзник. Просто не искам да сме врагове.
Юмрукът, който Текума бе вдигнал да даде заповед на войниците си, се отпусна. Лордът я погледна остро.
— Да… Минванаби. Той вече си мисли, че е достатъчно могъщ да се мери с мен. — Въздъхна, най-после признал силата на Мара. — Може пък да се окажеш полезна. — Поклати глава. — Подцених те. Може да го направи и Джингу.
Помълча малко, после се поклони за сбогом.
— Добре, Мара. Давам ти думата си: докато Аяки е жив, няма да ти преча да се противопоставяш на Минванаби. Но не гарантирам, ако са намесени интересите на Анасати. Все още имаме много различия. Щом внук ми наследи титлата на Акома, ще откриеш, че паметта ми е дълга. Ако нещо се случи с него преди това, ще измерваш живота си в минути.
Даде знак и свитата му се обърна да отпътува за Сулан-Ку. Вятърът люлееше перата на офицерите и рошеше косата на Мара, докато тя наблюдаваше как Анасати и хората му излизат от двора.
Първата част на плана й беше успешна. Беше неутрализирала втория най-сериозен противник на баща си и даже го бе превърнала в колеблив съюзник. Малцина в империята щяха да предизвикат гнева на Текума, като наранят внук му. Само Кеда, Ксакатекас, Минванаби и още един-два дома. Повечето щяха да се въздържат дори само за да не позволят на Минванаби да натрупа твърде много власт. Мара имаше ценност като враг на Джингу, та дори само за да му създава странични проблеми. Знаеше, че въпреки протекцията на Текума кръвната вражда продължава, но противникът й поне щеше да действа по-внимателно. Беше сигурна, че няма да има повече нескопосани опити за убийство. Щеше да последва атака, но за пръв път, откакто Кейоке я бе взел от храма, лейди Акома почувства, че разполага с някакво време. Трябваше да го използва много умно. И бързо.
Освободи Люджан и воините и се замисли за предстоящите задачи. Прибра се в прохладните покои. Утре трябваше да отиде до Сулан-Ку, защото ако информацията на Аракаси бе вярна, то в къщата на Акома имаше шпионин на Анасати. Трябваше да се оправи с Теани, любовницата на Бунтокапи, при първа възможност.
Покойният лорд Акома не беше избрал най-богаташкия квартал. Резиденцията беше в странична уличка, отдалечена от шумните булеварди, но достатъчно близо до арените за борба. Мара слезе от носилката и сандалите й смачкаха падналите листа от уло, характерни за сухия сезон. Придружаваше я свита, предвождана от Папевайо и Аракаси. Тя се приближи до прага, чиито колони бяха оформени като воини в битка. Един слуга отвори плъзгащата се стена и се поклони до земята.
— Приветствам лейди Акома.
Мара му кимна небрежно и влезе.
Сенките в помещението бяха червеникави, заради завесите. Във въздуха се носеше миризма на сладникави подправки, полировка за мебели и парфюм. Четиримата слуги на колене чакаха заповедите й, докато тя разглеждаше скъпите килими, седефената стойка за оръжия и украсените с червени скъпоценни камъни ракли. Реши, че градската резиденция на мъжа й е доста уютна. Но определено си личеше, че някой друг е повлиял на обзавеждането и украсата. Бунтокапи никога нямаше да сложи мраморни статуи на нимфи, а картините по стените изобразяваха цветя и птици, а не бойните сцени, които толкова обичаше.