Обгърна раменете си с ръце и тихо заплаха. Лишена от братската обич, заобиколена от заговори и невидими врагове, Господарката на Акома наведе глава и сълзите й закапаха по превързаната й ръка.
Чу се звън на камбана — сигналът за вечеря на робите. Работниците, които се грижеха за цветята в градината, оставиха инструментите си и се отдалечиха, а зад хартиената стена господарката им разбута свитъците, избърса подутите си от сълзи очи и повика слугите да отворят паравана на кабинета, за да влезе свеж въздух.
Беше уморена, но се стегна. Прехапа замислено устна и се опря на полираната рамка на паравана. Трябваше да има и друго решение, освен сватбата. Но какво?
Тежкото златно слънце се спускаше на запад. Над далечните ниви тегнеше жега и в небето нямаше птици. Събраните листа от акаси потрепваха на белокаменната пътека и ухаеха в приспивната тишина. Мара се прозя. Беше изтощена от мъка и притеснения.
Внезапно чу викове и се стресна. Към казармата тичаха хора. Момичето знаеше, че подобни безредици носят лоши вести, и се обърна към вратата, която тъкмо се отваряше.
На прага застана една слугиня, а зад нея потен прашен войник, задъхан от дългото бягане с доспехи.
— Господарке…
Мара усети как стомахът й се свива. Започваше се. Успя обаче да запази спокойствие и каза твърдо:
— Говори.
Войникът се тупна с юмрук над сърцето в поздрав.
— Господарке, командирът изпраща вест, че бандити са нападнали стадата ни.
— Пригответе ми носилката. Бързо!
— Веднага, господарке. — Слугинята се обърна и затича.
Мара нареди на войника:
— Събери ескорт.
Той отдаде чест и също тръгна. Мара съблече леката къса роба, която цуранските благородници предпочитаха в дома си, пусна я в ръцете на дотичалата млада слугиня, докато друга й поднесе пътната роба, по-дълга и без деколте. Мара уви врата си с лек шал, за да не се виждат синините от шнура на удушвача, и излезе.
Носачите чакаха мълчаливо, само по препаски заради жегата. До тях четирима войници трескаво закопчаваха шлемовете и проверяваха оръжията си. Вестоносецът подаде почтително ръка на Мара и я изчака да се настани на подплатената седалка. Носилката се люшна и робите почти затичаха към пасищата: разбираха нуждата да се бърза.
Стигнаха много по-бързо, отколкото предполагаше Мара — много преди да стигнат границите на имението. Това беше лошо: бандитите не биха се осмелили да нападат самото имение, ако патрулите бяха достатъчно силни.
— Какво е станало? — попита раздразнено Мара.
Кейоке се отдели от двамата войници, с които проучваше следите по земята. Грубоватите му черти не показаха с нищо да е забелязал подпухналото й от плач лице. Шлемът с перата висеше на колана му. Ветеранът махна към няколко роби по препаски, които поправяха една счупена ограда, и докладва:
— Разбойници, господарке. Десет или дузина. Убили са пастирчето, счупили са оградата и са отмъкнали няколко нийдри.
— Колко? — Мара му махна да й помогне да слезе от носилката.
След месеците в кънтящите каменни стени на манастира тревата под краката й носеше странно чувство. Както и неочакваната миризма на разровена пръст и лозите кала, които се виеха по оградата. Мара не позволи на тези усещания да я разсеят и поздрави Джикан с намръщване, копиращо това на баща й, когато нещо в имението се объркаше.
Хадонрата не бе имал голям контакт с бившия лорд на Акома, но този поглед беше легендарен. Мъжът се поклони, пръстите му стискаха нервно инвентарния списък.
— Господарке, загубила си три или четири крави. Ще знам със сигурност, щом съберем пръснатите.
Мара повиши глас над мученето на разтревожените животни и подвикванията на пастирите. Дългите пръчки свистяха, камшиците плющяха, докато прибираха добитъка към по-сигурни пасища.
— Пръснати ли?
Вместо Джикан отговори Кейоке, като тонът му беше по-подходящ за бойно поле на варварския свят, отколкото за отъпкана ливада.
— Животните на това пасище са били предназначени за разплод. Миризмата на кръв ги е стреснала и се са разбягали, което е предупредило пастирите. — И погледна разтревожено към далечната гора.
— Какво има, Кейоке? — попита Мара. — Едва ли е загубата на няколко крави и един убит роб, нали?