— Погледна петдесетимата воини на Акома само на няколко крачки от подиума и усети, че яката сякаш започва да го стяга.
— Нашите войници са извън сградата. Дори да оцелееш след такова кръвопролитие, което не е много вероятно, ще загубиш цялата си чест.
Последната забележка ужили Текума, защото беше вярна. Дори да успееше да унищожи Мара, щеше да загуби морална позиция, думата му в Съвета нямаше да има тежест, а натрупаната власт щеше да се похаби за нищо. Той почервеня от гняв и изръмжа:
— И защо онзи идиот Минванаби не успя да я убие тая кучка миналия месец! — Мара погледна с престорена невинност към него и той се стегна. — Трябва да обърнем хитрината й в наша полза, Чумака. Джиро е свободен да създаде силен съюз, а Бунто… — Гласът му заглъхна. — Никакви надежди не хранех за него. А сега ще е лорд на Велик дом. Добре де, момичето може и да взе слабоумен съпруг, но пък е само неопитна девица от храма на Лашима. Бунтокапи ще управлява Акома, а той е мой син. Ще прави каквото му кажа, за честта на Анасати.
Чумака гледаше странната двойка. Направи всичко, за да скрие недоволството си, когато Бунтокапи седна непохватно на носилката на Акома. Отегченото му изражение се бе променило в нещо, което никой не бе виждал досега. Устните му бяха извити в горда, граничеща с арогантност усмивка. Нещо отдавна спящо в него се бе разбудило. Същата жажда за власт, която преди малко се виждаше в Джиро. Но за Бунтокапи това не беше сън, а нещо съвсем постижимо. В очите му и в самодоволната му усмивка можеше да се прочете, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на властта да му се изплъзне. Първият съветник прошепна на Текума:
— Надявам се да си прав, господарю.
Лорд Анасати все едно не го чу. Изглеждаше смачкан във великолепните си одеяния. Чумака гледаше как сложните панделки на гърба му треперят от гняв, докато свитата на Мара довършваше годежния ритуал и напускаше залата. Първият съветник знаеше, че птицата килуинг продължава да е смъртоносна дори когато е пъхната в чувал.
Накоя се бореше с умората. Възрастта и напрежението бяха направили деня непоносимо дълъг. Дългото уморително пътуване, жегата в залата и шокът от неочакваното поведение на Мара бяха докарали дойката до предела на силите й. Но тя беше цуранка, Акома и Първа съветничка и щеше да припадне, но нямаше да помоли за разрешение да се оттегли.
Традиционният пир беше разточителен, както се полагаше за годежа на син на Анасати. Но ситуацията беше странна и никой не беше сигурен какво точно се празнува. Отначало Мара мълчеше, а после не казваше нищо смислено. Офицерите — Кейоке, Папевайо и Тасидо — стояха вдървено и почти не пиеха. Най-сетне, за облекчение на Накоя, се появи вечерният ветрец. Сега залата бе просто топла, а не убийствено гореща, както през деня.
Цялото внимание бе насочено към масата на Акома. Всички останали гости бяха слуги или съюзници на Анасати и се опитваха да разгадаят последствията от избора на Мара. На външен вид момичето бе разменило контрола върху фамилията за гаранции за безопасност. Избор, който не предизвикваше аплодисменти, но и не губеше чест. Акома щяха да са подчинени на Анасати за много години, но в бъдеще някой млад лорд можеше да се издигне и да участва в Играта на Съвета и да изкове собствени съюзи. Междувременно Акома си гарантираше защитата, от която се нуждаеше така отчаяно. Но за свитата на Акома годежът на Мара беше горчиво признание за слабост. Въпреки жегата Накоя усети ледена тръпка и придърпа шала на раменете си.
Погледна към челото на масата, където седеше Текума. Лорд Анасати също беше мълчалив по време на пира, а държането му не приличаше на държане на човек, който е постигнал немислима победа над стар враг. Въпреки че издигането на Бунтокапи за лорд на Акома беше голямо постижение в Играта, той изглеждаше не по-малко притеснен от Накоя за този брак, но по други причини. Синът му беше неизвестна величина.
Накоя пренасочи вниманието си към Бунтокапи. Той май беше единственият, който празнуваше искрено: пиеше и обясняваше на братята си, че не са по-добри от него. По едно време извика на Джиро в другия край на масата, че вече вторият син ще трябва да се кланя на третия, когато се срещнат. Ако се съдеше по измъчената замръзнала усмивка на Джиро, това едва ли щеше да се случва често. Към края на вечерта Бунтокапи само мърмореше несвързано, почти в несвяст от виното и брендито акамел.
Накоя поклати глава. Джиро току се взираше в Мара, след като брат му се бе обявил за по-висшестоящ. Явно момичето се бе сдобило с нов враг. Джиро за миг си бе помислил, че ще бъде лорд на Акома, но и това бе достатъчно, за да се чувства предаден и да си мисли, че Бунтокапи е отнел онова, което по право е било негово. Това, че Джиро беше ядосан заради несбъднати очаквания, които сам си бе въобразил, не значеше нищо. Той винеше Мара. Когато Текума нареди на слугите да разлеят церемониалното вино са, Джиро едва докосна чашата си с устни. След това напусна масата в първия момент, когато нямаше да обиди никого. Накоя отново насочи вниманието си към челото на масата.