— Имало е неприятности след заминаването ни, господарке. След малко ще ти докладвам подробно.
И се върна при войниците.
Въздухът над пътя трептеше от топлина. Кейоке задаваше въпроси, получаваше бързи отговори и скоро отдели трима мъже и ги доведе до паланкина на господарката.
— Господарке, това е Селмон. — Кейоке посочи единия от тримата, висок мъж със скъсана туника и разкървавени кокалчета на пръстите.
— Знам. — Лицето на Мара беше скрито в сянка от завесите. — Един от новодошлите. Понеже имаме само трима офицери, ти го остави да командва като действащ Патрулен водач.
Кейоке беше доволен, че Мара е наясно с военните разпределения, но вниманието му не се отклоняваше от тримата.
— Изглеждаше достатъчно способен, но може би съм сгрешил.
Мара погледна другите двама. Затаки познаваше още от дете. Беше играл заедно с нея и Ланокота. Спомни си, че беше сприхав, и предположи какъв е проблемът.
— Затаки, Селмон ти е дал заповед и ти си отказал, така ли?
Затаки вирна брадичка.
— Господарке, Селмон ни заповяда да поемем първия пост, докато спътниците му почиваха и ядяха след дългия поход.
Мара погледна третия провинен.
— Ти си… Картачалтака, също от новодошлите. И си се ядосал от отказа на Затаки да се подчини.
Картачалтака изпъна рамене.
— Господарке, той и другите се държаха като висшестоящи и ни стоварваха най-неприятните задължения при всеки удобен случай.
Мара се обърна към Селмон.
— Ти на негова страна ли застана?
Кейоке побърза да отговори:
— Не, господарке. Той се е намесил, за да спре боя. Действал е правилно.
Мара се надигна от възглавниците, слезе от паланкина, без да чака помощта на Кейоке, и се изправи срещу двамата побойници.
— На колене!
Слабото момиче с жълта роба беше с поне една глава по-ниско от мъжете, но не оставяше съмнение кой държи абсолютната власт в Акома.
Двамата мъже се строполиха с дрънчене на доспехи.
— Чуйте ме! — извика Мара високо. — Всички.
— Строй се! — изкрещя Кейоке и за секунди всички се строиха зад коленичилите.
Мара се обърна към Кейоке.
— Какво е наказанието за такова провинение?
Ветеранът отвърна твърдо:
— Господарке, тези мъже трябва да бъдат обесени, незабавно.
Мара го погледна невярващо. Не очакваше, че наказанието ще е толкова строго. Командирът се почеса показно с палец по брадичката.
Жестът я предупреди, че от решението й могат да възникнат сериозни последствия, но Мара все пак погледна към Папевайо. Лицето му беше като безизразна маска, но той кимна почти незабележимо, че е съгласен с присъдата на Кейоке.
Мара изстина. Знаеше, че ако не действа бързо и без колебание, може да се появи раздор между дългогодишните войници на Акома и новопристигналите. Стегна се и погледна бойците. В гласа й звучеше едва сдържан гняв.
— В този гарнизон няма любимци! Вече няма „новодошли“. Няма „стара гвардия“. Всеки, който носи зеленото, е войник на Акома. Всички се заклехте да се подчинявате и да дадете живота си в защита на Акома.
Тръгна покрай редиците, гледаше войниците си в очите, всеки поред.
— Някои от вас познавам още от детството си. Други са с нас съвсем отскоро. Но всички имате еднаква отговорност да носите зеленото на Акома с чест. Току-що обещах да дам името на друг, за да може не само да оцелеем, а… един ден да процъфтяваме! — Гласът й се издигна гневно, за да я чуят всички. — Който обезчести униформата, обезчестява Акома… — Притихна до смъртоносен шепот. — Обезчестява мен. — Мъжете не помръдваха, но гледаха неспокойно. Мара се обърна към провинените и заговори на Затаки.
— Ти си получил заповед от офицер, назначен от командира. Трябвало е да се подчиниш безпрекословно!
Затаки падна напред, зарови чело в прахоляка на пътя. Не каза нищо в своя защита, а господарката му се обърна към Картачалтака.
— А ти си ударил свой брат, докато си бил на служба! — Картачалтака също заби чело в прахта. Мара раздрънка гривните от скъп метал, годежен подарък от лорд Анасати. Това, че носеше подобно богатство, трябваше да напомня на коленичилите за статуса им. Те се потяха на слънцето, докато господарката им говореше с командира. — Тези двама мъже предадоха честта на Акома. Обесете ги.