Кейоке мигновено се разпореди за екзекуцията. Мара зърна за секунда следа от страх в очите на обречените. Не страх от самата смърт, защото смъртта е чест за всеки воин, а заради срамното обесване, отредено за робите. Знаеха, че губят воинската си чест и че следващото им появяване в Колелото на живота ще е с по-нисък статус, като слуги или дори роби. След това на лицата им се спусна традиционната цуранска маска. Само ако посрещнеха смело тази долна смърт можеха да се надяват на милост, когато духът им се обвърже към Колелото.
Мара стоеше неподвижна до носилката си, като статуя с железен самоконтрол, докато войниците водеха осъдените към едно дърво с дебели клони. Свалиха броните на двамата осъдени и вързаха ръцете им зад гърба. Преметнаха въжетата през клоните без церемонии и последна молитва. Нахлузиха примките на вратовете на осъдените и по даден сигнал шестима мъже дръпнаха въжета. Вратът на Затаки се пречупи с пукот, той пририта един-два пъти, потрепери и увисна. Смъртта на Картачалтака беше по-мъчителна, защото се задушаваше бавно и риташе, но накрая и той увисна неподвижно като горчив плод на дървото.
— Кейоке, към къщи — нареди Мара, като се постара гласът й да не трепне.
Слънцето й се струваше твърде ярко. Мара се мъчеше да оправдае пред себе си убийството, което бе наредила. Хвана се за ръба на паланкина, за да не залитне и така да покаже слабост пред войниците, махна към едно от момчетата роби да й поднесе вода, подсладена с плодове. Отпи бавно, възвръщайки спокойствието си, докато Кейоке нареждаше на мъжете да се строят за поход.
Накоя не бе напуснала сенчестия паланкин, но като видя състоянието на Мара, се обади:
— Господарке?
Момичето подаде празната чаша на роба.
— Идвам, Накоя. Трябва да потегляме. Имаме много работа този месец, преди сватбата. — Качи се в носилката без повече приказки, настани се до дойката и потъна в мълчание. Кейоке даде заповед и войниците се подредиха около носилката.
Мара се разтрепери, причерня й. Накоя я прегърна през раменете, без да казва нищо! Младата лейди Акома зарови лице в рамото й и се разрида.
Докато доближаваха границите на земите й, Мара се замисли за предстоящите трудности. Беше разменила само няколко думи с Кейоке и Накоя след екзекуцията. Знаеше, че би трябвало да очаква възникването на конфликт между бившите сиви воини и оцелелите от гарнизона на баща й, и се обвиняваше, че го е допуснала, така че дръпна завеските и повика командира.
— Кейоке, защо Селмон е заповядал на старите войници да поемат първия пост, вместо да ги размеси?
Ветеранът не бе изненадан от въпроса й.
— Господарке, Селмон е сгрешил, като е опитал да щади старите воини. Мислел е, че като изкарат първата смяна, ще могат да хапнат и да почиват до сутрешния пост, и да са му признателни. Затаки беше млад кавгаджия. Ако някой от нас беше там — той кимна към Папевайо и Тасидо, офицерите, които я придружаваха в имението на Анасати, — можеше да го предотвратим. — Направи пауза, докато обмисляше следващите си думи. — Но Селмон не се е справил лошо. Можело е конфликтът да се разрасне, но той е успял да го удържи до двама провинени.
Мара кимна.
— Повиши Селмон в Патрулен водач, когато се върнем. Войската ни нараства и ще ни трябват повече офицери.
После взе едно от бързите категорични решения, които й печелеха уважението на подчинените й.
— Повиши и двама от най-добрите от старата гвардия. Избери най-добрия от старите войници на фамилията, да речем Миака, и го направи Ударен водач. Както и някой от новите. Онзи негодник Люджан е бил Ударен водач при Котай. Ако няма някой по-способен, повиши него.
Кейоке сви рамене и не предложи по-подходящ кандидат. Мара си позволи задоволство от това и добави:
— Ще разбия тези съюзи бързо. Няма да има повече фаворити. — Кейоке кимна и на строгото му лице се изписа нещо като усмивка, най-открито демонстрираното одобрение, на което бе способен. Мара добави почти само за себе си: — Скоро ще ми трябват мъже, които се подчиняват без колебание. Не мога да позволя нещо да попречи на плановете ми.
Очевидно беше заета с отговорностите на управлението. Кейоке тръгна към челото на колоната, мислеше си как Мара все повече започва да прилича на баща си.
Щом носилката стигна до пасищата на Акома, Мара за пръв път след напускането на храма на Лашима изпита оптимизъм. Мислите й бушуваха. Не обсъждаше идеите си дори с Кейоке и Накоя. Защото те се оформяха в кроежи, водещи към грандиозен план, чиято цел не беше само оцеляването, а амбиция, от която направо й се замайваше главата.