Люджан заговори за тези, които бяха останали.
— Господарке, това са трийсет и трима опитни воини, които ще се закълнат пред натамито на Акома.
— Обясни ли им всичко?
— Само ти можеш да го направиш по-добре.
Кейоке изсумтя неодобрително. Мара погледна дали бившият бандитски главатар не й се подиграва, но сякаш не го правеше. Не и открито. Внезапно усети защо харесва този мъж. Той имаше същата хитра закачливост, присъща за брат й Ланокота. Закачката му я накара да се изчерви и тя бързо попи челото си, сякаш се бе изпотила от топлината. Човекът не беше роднина, нито й беше равен по ранг. След месеците в храма тя не знаеше как да реагира и затова се зае с належащата задача. Мъжете бяха здрави, макар и недохранени, и нямаха търпение, с изключение на двама, които се бяха дръпнали леко настрани. Единият се спогледа с Люджан.
— Познаваш ли го? — попита Мара.
Люджан се засмя.
— Да, господарке. Това е Сарик, мой братовчед, служеше при лорд Тускай. Преди да напусне именията на Котай, беше сред най-близките ми другари.
Мара реши да му върне за предишното засрамване.
— Добър боец ли е?
Люджан се усмихна, а братовчед му отвърна по почти идентичен начин.
— Лейди, добър е колкото мен.
— Това решава проблема ни. — Мара чукна шлема в ръцете му, наричан „гърне“ заради абсолютната липса на украса. — Щях да ти кажа да го дадеш на него и да вземеш един с офицерско перо. Кейоке трябваше да те повиши в Боен водач, но щом ще отсъстваш три седмици, е по-добре да сложим братовчед ти на този пост.
Люджан отвърна все така усмихнат:
— Е, почти колкото мен. — След това добави сериозно: — С твое позволение, искам да го взема с мен. Не искам да показвам неуважение към останалите, но няма друг, когото да предпочета в напечена ситуация. — Тонът му отново се развесели. — А и така групата ни ще е съставена предимно от кавгаджии.
Мара не можа да устои. За пръв път от смъртта на Лано намръщването изчезна и светлината на фенера показа изненадващо хубавата й усмивка.
— Тогава вземи перото си от Кейоке, Ударен водач. — Обърна се към новодошлия. — Добре дошъл, Сарик.
Мъжът сведе глава.
— Господарке, твоята чест е и моя. С благословията на боговете, ще умра като воин. Дано не е твърде скоро. Щастлив съм да служа на красавица като теб.
Мара повдигна вежди и изгледа и двамата.
— Явно ласкателството е семейна черта, както и неуважението към ранга. — След това се обърна към мъжа до Сарик. Той носеше прости дрехи и обикновени кожени сандали. Косата му не беше къса като на войник, зализана като на търговец или рошава като на работник. — Кой е този?
— Аракаси, лейди — каза Сарик, а мъжът се поклони. — И той работеше за лорда ми, но не е войник.
Човекът беше среден на ръст и с нормални черти. Но поведението му не беше гордо като на воин или смирено като на работник. Мара изпита известна несигурност.
— Защо не стана заедно с останалите работници и занаятчии?
Тъмните очи на Аракаси проблеснаха, може би с веселие, но лицето му остана безизразно. След това, въпреки че не помръдна, цялото му излъчване се промени и той заприлича на самовглъбен книжовник. Мара забеляза нещо, което би трябвало да види още отначало. Кожата му не беше загрубяла като на работещите на полето. Ръцете му изглеждаха здрави, но без якостта, придобита от употреба на инструменти или оръжия.
— Лейди, аз не съм фермер.
Нещо привлече вниманието на Кейоке и той пристъпи напред, за да застане между непознатия и господарката си.
— Щом не си фермер и войник, тогава какъв си? Търговец? Моряк? Жрец?
Аракаси отвърна, без да обръща внимание на Кейоке.
— Лейди, бил съм всякакъв. Веднъж гостувах на баща ти, маскиран като жрец на Хантукама. Представял съм се за войник, търговец, робовладелец, сводник, дори моряк и просяк.