По обяд Накоя наля билков чай и поръча препечен хляб, сладко, плодове и кай сунг — гореща тиза с парченца риба, зеленчуци и ядки. Главният готвач побърза да изпълни заповедите и приготви храната, но на Мара изобщо не й се ядеше.
Накоя знаеше, че разсеяността на господарката й не се дължи на умора.
— Господарке, не се бой. Лорд Бунтокапи ще се върне невредим.
Мара се намръщи.
— Трябва.
Изтърва нервите си за миг и Накоя зърна лек гняв и решителност зад иначе безстрастното й изражение.
— Ако умре сега, всичко ще се провали… — Мара спря и бързо извърна очи.
Старицата знаеше, че има неща, които не разбира, макар да се досещаше за какво става дума. Годините обаче я бяха научили на търпение. Щом младата лейди Акома искаше да остане насаме с кроежите си, така да бъде. Най-опасните планове може да рухнат, ако бъдат споделени дори с някой доверен и обичан. Накоя наблюдаваше, но не разкриваше нищо от притесненията, които стягаха старото й сърце. Тя разбираше. Тя беше цуранка. Под покрива на господаря думата му беше закон.
Бунтокапи махна на войската да спре и присви очи към двамата воини, които приближаваха тичешком. Залязващото слънце очертаваше силуетите им. Мъжете бяха задъхани и прашни, но горди. Поздравиха и единият докладва:
— Милорд, разбойниците са направили лагер в клисурата, под хребета, на който е Ударен водач Люджан. Той смята, че ще тръгнат преди зазоряване.
Бунтокапи се обърна към Кейоке и нареди:
— Ще почиваме тук. Изпрати двама души да доведат Люджан.
Мъжете свалиха шлемовете си и насядаха на земята. Не запалиха огньове, за да не се издадат пред противника.
Бунтокапи също свали шлема си — беше функционален, но тежък, с традиционните цурански украси, отразяващи делата на собственика. Наскоро бяха добавили и лента от кожата на саркат по ръба, като допълнение към опашката от зарби, която се вееше отгоре. Подобни трофеи стояха чудесно на парад, но за негово неудоволствие всеки излишен грам имаше значение при целодневен поход. Той разроши тъмната си коса с пръсти, въздъхна доволно, седна, облегна се на един гладък камък и попита:
— Кейоке, каква е тази клисура, за която говорите?
Командирът клекна и начерта груба карта в пръстта с върха на камата си.
— Изглежда ето така, милорд. Пътят от Холан-Ку се стеснява на този превал, спуска се в тясната клисура покрай потока и после изкачва друг хребет, на около шест мили от нас. — Ветеранът изложи фактите, без да споменава засадата, която Мара бе организирала, за да примами Люджан и хората му на служба при Акома.
— Добро място за капан — измърмори Бунтокапи и почеса едно ухапване от комар.
Кейоке замълча. Чакаше търпеливо, докато господарят му разхлабваше колана с меча и се протягаше.
— Все пак да изчакаме доклада на Люджан. Събудете ме, като пристигне. — Бунтокапи сплете пръсти под тила си и затвори очи.
Папевайо се надигна с едва прикрито раздразнение.
— Ще разположа постове, милорд — каза Кейоке и го последва.
Бунтокапи изръмжа одобрително и двамата офицери го оставиха да дреме.
След около час лостовите известиха за пристигането на Ударен водач Люджан.
Бунтокапи се събуди, без да го викат. Надигна се и зачеса пресните ухапвания от насекоми, а прашният Люджан застана пред него и отдаде чест. Бившият разбойник беше тичал шест мили, но не показваше признаци на умора, освен лекото задъхване. Кейоке и Папевайо бяха до него. Бунтокапи нахлупи шлема на рошавата си глава и посочи нарисуваната на земята карта.
— Покажи ми.
Люджан се наведе и започна да добавя детайли с ножа си.
— Шест отряда от по петдесет души се появиха по три различни маршрута в тази клисура, милорд. Лагеруват тук, тук и тук.
Бунтокапи спря да чеше зачервения си крак.
— Не са ли стигнали до по-високата долинка с малкото езерце?
— Не, милорд. — Люджан се поколеба.
Бунтокапи махна нетърпеливо в спускащия се здрач.
— Какво? Говори.
— Има нещо… нередно.
Бунто бръкна под нагръдника си и се почеса.
— Не се движат като бандити, а?
Люджан се усмихна.
— По-скоро като обучена войска.
— Сиви воини? — Бунтокапи се надигна тромаво.