Някакъв офицер започна да крещи на хората си да пробият към границите на Акома. Бунтокапи заликува. Явно онзи долу си мислеше, че е срещнал патрул, който се опитва да ги изтласка обратно в хълмовете. Бандитите, които успяха да се прегрупират, стигнаха само до сянката на втория склон, където бяха спрени от викове и дрънчене на броня. Петима паднаха поразени, когато хората на Кейоке се включиха в сражението. Другите спряха объркано. Още десетина паднаха, преди офицерът да осъзнае какво става и да заповяда отстъпление.
Слънчевите лъчи докоснаха мъглата и оцветиха околността в червено. Първоначалните трийсет стрелци продължиха убийствения обстрел от хребета. Понасящите все по-тежки загуби нападатели се изтеглиха към тясната страна на дефилето. Възторженият Бунтокапи прецени, че поне една трета от тях са мъртви или ранени. Продължи да стреля бързо и изчисли, че може би още една трета ще бъдат поразени, преди да се сблъскат с воините на Акома, които дебнеха в тила. Но стрелите му свършиха много преди да остане без мишени. Бунтокапи се ядоса, че няма с какво да убива, сграбчи един голям камък, огледа се, видя някакъв бандит, който се бе свил зад една скала, засили се, хвърли камъка и беше възнаграден с вик на болка отдолу. Започна да се оглежда за още камъни, погълнат от кръвожадните емоции на битката.
Останалите войници, които също свършваха стрелите си, последваха примера му и скоро върху нашествениците се изсипа истински дъжд от камъни. От изток се вдигаше прахоляк, придружен от силни викове: Кейоке и хората му играеха ролята на нападаща армия. Разбойниците наскачаха разтревожено, след това започнаха да отстъпват на запад. Бунтокапи запрати още един камък надолу, изтегли меча си и обзет от нетърпение за слава и победа, изкрещя:
— Акома!
Мъжете от отряда му се втурнаха в щурм надолу по склона. Стигнаха до дъното, обгърнати от прашна мъгла. Врагът отстъпваше безредно. Почти двеста разбойници лежаха на земята, а оцелелите бягаха към чакащите мечове, щитове и копия на отряда на Люджан и Папевайо.
Бунтокапи тичаше с всичка сила с късите си крака, защото искаше да стигне до битката, преди и последният враг да бъде убит. Сблъска се с някакъв отчаян мъж, облечен в проста роба. Мъжът носеше меч и простичък щит и Бунтокапи чак сега се усети, че заради възбудата си е оставил своя щит на скалите. Прокле се за непредпазливостта си, но нападна, като нададе бойния вик на Акома с почти момчешка радост.
Разбойникът се подготви за схватка, но Бунто отби меча му и се хвърли върху, щита: предпочете да разчита на сила, отколкото да се бие с човек, който може да е по-добър с меча. Мъжът залитна и Бунтокапи замахна с двуръчен захват, който строши щита и ръката на противника. Нападателят падна с вик.
Лордът се усмихна лудешки и го прониза. После измъкна меча си и хукна след стрелците на Акома, които продължаваха атаката.
Откъм запад се носеше шум от битка. Задъхан, но нетърпелив, Бунтокапи изтича през тесния проход между скалите.
Отстъплението на разбойниците бе спряно от очакващите ги воини на Акома. Папевайо беше строил отпред редица от коленичили щитоносци, а зад тях имаше бойци с лъкове и копия. Дори един на двайсет от нападателите не успя да стигне до строя. Докато Бунтокапи бързаше да се приближи, последните загиваха от остриетата на копията.
Гората изведнъж стихна неестествено. Вълнението на лорда не намаляваше, докато вървеше между проснатите трупове и слушаше виковете на ранените.
Папевайо стоеше със скръстени ръце и гледаше как превързват раната на един боец.
Бунтокапи се приближи до него и попита кратко:
— Е?
— Милорд. — Папевайо го поздрави с меча си, почти без да откъсва очи от ранения. — Те се поколебаха, когато видяха строя ни. Това беше грешката им. Ако бяха продължили с нападението, щяхме да претърпим по-големи загуби. — Мъжът на земята стенеше. — Не толкова стегнато — извика Папевайо на онзи, който го превързваше, забравил, че говори с господаря си.
Но Бунтокапи беше твърде възторжен от победата, за да обърне внимание на подобно нещо. Подпря се на окървавения си меч и попита:
— Колко са жертвите?
— Не знам още, но не са много. Ето, командирът идва.
Дойде и Люджан и тримата изчакаха покрития с прах Кейоке. Сърцето на Бунтокапи се изпълни с гордост. Той тупна игриво Кейоке по рамото и възкликна: