— Не се ли сещаш как ще се разчуе, когато започнем да разпитваме приятелите си?
— Има ли значение какво ще кажат хората? Най-важното е да открием Елайза по-скоро, преди да е забъркала някоя каша и да й се е случило нещо лошо.
— Откровено казано, Роуз, щом ни е напуснала по този начин след всичко, което направихме за нея, кашата вече е забъркана.
— Какво искаш да кажеш? За какво намекваш? — запита сепната мис Роуз.
— Тук е замесен мъж, Роуз. Няма друга причина, заради която едно момиче би извършило подобна безумна глупост. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. С кого може да е избягала Елайза?
— Не мога да си представя.
Ала мис Роуз определено си го представяше. Сигурна беше кой е виновникът за ужасната беда — младежът, с вид на погребален агент, който преди месеци бе донесъл някакви сандъци у тях, служителят на Джереми. Тя не знаеше името му, но щеше да го научи. Не сподели с брат си, защото реши, че все още не е късно да измъкне момичето от клопката на неудачната любов. Роуз помнеше с точност на нотариус всяка подробност от собствените си премеждия с виенския тенор и още тръпнеше от тогавашните вълнения. Да, вече бе престанала да го обича, беше го изтръгнала от сърцето си преди векове, но стигаше само да прошепне името му, за да закънти в гърдите й камбана. Карл Брецнер беше ключът към нейното минало, към нейната личност, мимолетната среща с него бе предопределила съдбата й, бъдещето на жената, в която се бе превърнала. Ако отново се влюбя както тогава, помисли си тя, ще постъпя по същия начин, макар да знаеше как тази страст бе разбила живота й. Може би Елайза щеше да има по-голям късмет и любовта й да бъде по-сполучлива, може би нейният любим беше свободен, без деца и измамена съпруга. Трябваше да открие момичето, да се изправи пред проклетия съблазнител и да ги принуди да се венчаят, а поставен пред свършен факт, Джереми рано или късно щеше да се примири. Трудна задача, като се има предвид колко строго гледа брат й на въпросите за честта, но след като бе простил на нея, защо да не прости и на Елайза. Щеше да го убеди. Не бе играла ролята на майка толкова години, за да стои сега със скръстени ръце, когато единствената й дъщеря върши грешка, реши твърдо Роуз.
И докато Джереми Съмърс се скри зад гордо и непристъпно мълчание, което между впрочем не го спаси от плъзналите клюки, мис Роуз се впусна в действие. След няколко дни тя вече знаеше кой е Хоакин Андиета и с ужас научи, че на всичко отгоре бяга от правосъдието. Обвиняваха го, че е оплел сметките на Британската компания за внос-износ и че е откраднал стоки. Тогава разбра, че положението е далеч по-сериозно, отколкото си бе представяла — Джереми никога нямаше да приеме подобен човек в семейството. Нещо повече, пипнеше ли веднъж бившия си служител, на мига щеше да го прати в затвора дори да се е оженил вече за Елайза. Освен ако не намеря начин да го накарам да оттегли обвиненията си срещу този нещастник и да изчистя името му за доброто на всички нас, процеди ядно мис Роуз. Първо трябваше да открие влюбените, а после щеше да решава как да уреди останалото. Не съобщи никому за разкритията си и посвети останалата част от седмицата на проверки тук и там, докато най-сетне в книжарница „Сантос Торнеро“ й споменаха за майката на Хоакин Андиета. Разпита из църквите и откри адреса й. Както предполагаше, католическите свещеници водеха на отчет енориашите си.
В петък по обед мис Роуз се представи на въпросната госпожа. Тръгна наперена, накипяла от справедлив гняв, готова да й каже истината в очите, но колкото повече навлизаше из кривите улички на квартала, където кракът й не бе стъпвал, толкова повече се разколебаваше. Съжали, че е избрала точно тази рокля, прекалено натруфената шапка и белите ботинки — почувства се смешна. Похлопа на вратата, угнетена от чувството за срам, което се превърна в искрено съчувствие при вида на майката на Андиета. Мис Роуз не бе и сънувала подобно опустошение. Пред нея стоеше невзрачно създание с трескави очи и страдалчески поглед. Отначало я взе за старица, но когато се вгледа по-внимателно, си даде сметка, че майка му е още млада, че преди е била хубавица и че сега, несъмнено, е болна. Жената я посрещна без изненада — беше свикнала с посещенията на богати дами, които идваха да й правят поръчки за шев и бродерия. Те си предаваха адреса една на друга и не беше рядкост някоя непозната да застане на прага й. Новодошлата обаче беше чужденка, личеше си по светлия цвят на роклята — една чилийка не би дръзнала да се облече така. Поздрави я без усмивка и я покани да влезе.
— Седнете, моля. С какво бих могла да ви бъда полезна?