„Не се страхувай, Дао, не пътувам сама, би било лудост — пишеше Елайза на своя приятел. — Тук човек трябва да се придвижва с многолюдни дружини, да бъде неизменно нащрек и с пушка в ръка, защото през последните месеци разбойническите шайки са се умножили. Въпреки страховития си вид, индианците са по-скоро кротки хора, но видят ли беззащитен пътник, са способни да му отнемат най-драгоценното: коня, оръжието и ботушите. Присъединявам се към други странници: търговци, които разнасят стоката си от село на село, златотърсачи, устремени към нови жили, селски семейства, ловци, предприемачи и посредници по имотите — тези последните вече започват да наводняват Калифорния, — комарджии, наемни убийци, адвокати и всякакви други измамници, макар че, между другото, те обикновено са най-забавните и щедри спътници. По тукашните друмища се срещат и проповедници — винаги млади и с вид на озарени свише безумци. Представи си каква вяра се иска, за да пропътуваш три хиляди мили през девствени поля с намерението да се пребориш с чуждите пороци. Те тръгват от родния дом, преизпълнени с енергия и религиозен плам, твърдо решени да донесат Христовото слово до тази пустош, без да се замислят за препятствията и несгодите по пътя, защото Господ крачи редом с тях. Те наричат миньорите «поклонници на златния телец». Трябва да прочетеш Библията, Дао, иначе никога няма да разбереш християните. Житейските трудности не успяват да сломят божите служители, ала мнозина завършват пътя си с разбита душа, неспособни да устоят на покоряващата сила на алчността. Насърчително е да ги видиш, когато тъкмо пристигат и са все още невинни, и твърде печално да ги срещнеш, когато Бог вече ги е забравил и те се влачат с мъка от лагер на лагер под палещото слънце, изгорели от жаждата, за да проповядват по площади и кръчми пред равнодушната тълпа, която ги слуша, без да сваля шапка, и миг по-късно се отдава на пиянство и разврат. Попаднах на трупа пътуващи артисти, Дао — бродят, клетниците, от село на село и веселят хората с пантомима, остроумни песнички и дебелашки комедии. След като попътувах с тях две-три седмици, те ме включиха в представленията си. Намерехме ли пиано, свирех, ако ли не — бях младата дама от трупата и всички се учудваха колко добре играя ролята на жена. Наложи се да ги напусна, защото обезумявах от честите превъплъщения и вече не знаех дали съм жена, облечена като мъж, мъж облечен като жена, или някакво природно недоразумение.“
Елайза се сприятели с раздавача и при всяка възможност яздеше с него, защото се придвижваше бързо и навсякъде имаше връзки — бе си помислила, че ако някой може да открие Хоакин Андиета, това е той. Пощаджията донасяше писмата на миньорите и се връщаше натоварен с кесии злато, които оставяше на съхранение в банките. Той бе един от мнозината далновидни люде, забогатели покрай треската за злато, без да са хващали в живота си лопата или кирка. Взимаше по два долара и половина, за да отнесе писмо до Сан Франсиско и с пълното съзнание за нетърпението на златотърсачите да получат вести от къщи, настояваше за цяла унция злато, за да им предава пощата. Печелеше цяло състояние с тази служба, клиенти имаше в излишък, а и никой от тях не оспорваше цената — нямаше как да зарежат участъка и да пропътуват стотици мили, за да си потърсят писмата или да оставят добитото. Елайза обичаше да пътува също и с Чарли — дребен човечец, вечно зареден с истории, който си съперничеше с мексиканските мулетари в превоза на стоки. Той твърдеше, че не се боял и от дявола, ала с благодарност приемаше всяка дружина, защото все някой трябваше да слуша разказите му. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше Елайза, че това е жена, преоблечена в мъжки дрехи, като самата нея. Кожата на Чарли бе загрубяла от слънцето, той дъвчеше тютюн, ругаеше като разбойник и не се разделяше с пистолетите и ръкавиците си, ала веднъж тя успя да зърне ръцете му — бяха малки и бели, като на млада дама.