Елайза се влюби в свободата. У Съмърсови тя бе живяла между четири стени, в обстановка, където нищо не се променяше и времето се въртеше в кръг, а линията на хоризонта едва прозираше през затъмнените прозорци. Бе израснала в непробиваемата броня на добрите обноски и условностите, обучавана, откакто се помнеше, да бъде винаги любезна и услужлива, задушавана от стегнатия корсет, от еднообразието, от обществените правила и от постоянната боязън. Страхът бе неин неизменен спътник: страх от Бога и непредсказуемите му възмездия, от властта, от осиновителите, от болести и зли думи, от непознатото и различното, от това да загърби домашната опека и да се изправи пред опасностите на улицата, страх от своята собствена женска слабост, от позора и от истината — сладникаво съществуване, изградено от недомлъвки, вежливи мълчания, строго пазени тайни, ред и дисциплина. По онова време тя се стремеше да бъде добродетелна, а сега се съмняваше в значението на тази дума. Да се отдаде на Хоакин Андиета в дрешника, бе непоправим грях в очите на хората, но според нея любовта оправдаваше всичко. Не знаеше какво е загубила или спечелила с тази нейна страст. Бе избягала от Чили, мамена от мечтата да открие своя ненагледен и да остане навеки негова робиня, твърдо убедена, че по този начин ще утоли жаждата си за подчинение и скрития копнеж за притежание, ала вече й се струваше немислимо да се откаже от новите криле, поникнали на раменете й. Елайза не съжаляваше за нищо от това, което бе вършила с любимия, не се срамуваше от лумналата в нея клада, заради която си бе загубила ума. Напротив, чувстваше, че тъкмо тя я е направила силна отведнъж, вдъхвайки й смелостта да взима собствени решения и да понася последствията им. Не дължеше обяснения никому, ако бе извършила грях, бе платила достатъчно със загубата на дом и семейство, с мъките преживени на дъното на кораба, с мъртвото дете и пълната неяснота за бъдещето. Когато забременя и се озова в капан, Елайза записа в дневника си, че е загубила правото си на щастие, ала през последните месеци, докато препускаше по златоносните друми на Калифорния, бе започнала да се усеща като волна птица. Една сутрин, когато се събуди от цвиленето на коня и от първите лъчи на слънцето в очите, тя се видя заобиколена от високомерни секвои — столетните стражи, бдели над съня й, — от стръмни склонове и синеещи се в далечината планини и я обзе неизпитана атавистична радост. Изведнъж си даде сметка, че го няма вече познатото усещане за тревога под лъжичката, което вечно я гризеше като мишка. Страховете й се бяха размили в покоряващото величие на необятните простори. С увеличаване на опасностите бе нараснала и смелостта й — тя най-сетне бе престанала да се бои от страха. „Откривам в себе си нови сили, може би винаги съм ги имала, но не съм го знаела, защото не ми се бе налагало да прибягвам до тях. Чудя се на кой ли завой по пътя е останало предишното момиче, Дао? Сега съм една от всичките тези луди глави, пръснати по бреговете на бистрите реки, в полите на хилядолетни планини: горди същества, които вместо покрив имат небе над главите си и не се кланят никому, защото в момента сътворяват равноправието. Искам да бъда като тях. Едни яздят победоносно, с торба злато на рамо, други — съкрушени, понесли на гръб само разочарованието и дълговете си, но всички те се чувстват господари на съдбата си, на земята, по която стъпват, на бъдещето, на собственото си неотменимо достойнство. След като ги опознах, никога повече няма да бъда младата дама, за която мис Роуз ме подготвяше. Най-сетне разбирам защо Хоакин крадеше от ценните часове на нашата любов, за да ми говори за свободата. Ето каква била тя: възторг, светлина, неудържимо щастие като онова, което изпитвах през кратките мигове споделена любов. Липсваш ми, Дао. Нямам с кого да разговарям за всичко, което виждам и чувствам. Нямам си приятел в този пущинак, а и в мъжката си роля трябва много да си меря приказките. Ходя намръщена, за да ме мислят за мъжкар. Не е приятно да си мъж, но да си жена е още по-ужасно.“
Докато бродеше от място на място, Елайза опозна хълмистия терен като роден, научи се да определя посоките и да преценява разстоянията, да различава отровните от безобидните змии, враговете от настроените дружелюбно, гадаеше времето по очертанията на облаците и часа по ъгъла на сянката им, знаеше какво да предприеме, ако срещне мечка и как да се приближи до затънтена колиба, за да не бъде посрещната с изстрели. Понякога се натъкваше на новопристигнали младежи, помъкнали нагоре по хълма сложни миньорски съоръжения, които накрая захвърляха, защото се оказваха непригодни, или се разминаваше с трескави мъже, поели надолу по склона след месеци напразен труд. Не можеше да забрави изкълвания от птиците труп, увиснал на някакъв дъб, с предупредителен надпис… По време на скитничеството си Елайза срещаше американци, европейци, азиатци, мексиканци, чилийци, перуанци, както и дълги редици мълчаливи китайци, водени от надзирател, който, макар и от същата раса, се отнасяше с тях като с роби и ги удряше за щяло и нещяло. Те носеха торбите си на рамо, а ботушите в ръка — досега бяха ходили с пантофи и не можеха да търпят тежест на нозете си. Азиатците умееха да пестят, те живееха с малко и харчеха още по-малко, купуваха си големи ботуши, защото ги смятаха за по-ценни, и не успяваха да проумеят как така цената им е същата като тази на по-малките. Инстинктът на Елайза да избягва опасностите се изостри. Тя съумяваше да живее ден за ден, без да прави планове, както я бе учил Дао Циен. Често си мислеше за него и редовно му пишеше, но писмата можеше да изпраща само когато минеше през селище с пощенска служба за Сакраменто. Имаше чувството, че хвърля бутилка с послание в морето, тъй като нямаше представа дали той още живее в същия град и единственият сигурен адрес, с който разполагаше, бе този на китайския ресторант. Но стигнеха ли веднъж дотам, писмата й несъмнено щяха да му бъдат предадени.