— Вие сте истинска находка, мистър Тод? Няма да ви пуснем. Писано ви е да идвате тук всяка сряда! — възкликна тя, след като ръкоплясканията стихнаха, без да обръща внимание на прехласнатото изражение, с което я съзерцаваше гостът.
Зъбите на Тод лепнеха от захар, главата му бе замаяна, кой знае дали само от възхищение към Роуз Съмърс или пък от погълнатите питиета и силната кубинска пура, изпушена в компанията на капитан Съмърс. В този дом не можеше да откаже чаша или блюдо, без да нанесе обида, но скоро щеше да разбере, че това е национална черта в Чили, където гостоприемството означава поканените да бъдат принудени да пият и ядат извън всяка човешка издръжливост. В девет часа обявиха вечерята и върволицата се изниза към трапезарията, а там ги очакваше нова поредица от внушителни блюда и още десерти. Към полунощ жените се оттеглиха от масата и продължиха разговора си в салона, а мъжете останаха да пият бренди и да пушат в трапезарията. Най-сетне, когато Тод бе на път да припадне, гостите започнаха да питат за палтата и колите си. Иблингови, силно заинтересувани от предполагаемата му евангелска мисия до Огнена земя, му предложиха да го откарат до хотела и той незабавно прие, изплашен от мисълта, че ще трябва да се прибира в гъстия мрак по кошмарните улици с пияния кочияш на Съмърсови. Стори му се, че пътуват безкрайно дълго, чувстваше се неспособен да се съсредоточи в разговора, виеше му се свят и стомахът му тежеше.
— Съпругата ми е родена в Африка в семейството на мисионери, пренесли там правата вяра. Знаем колко жертви изисква това, мистър Тод. Надяваме се да ни удостоите с възможността да помогнем за благородната ви задача сред индианците — изрече високопарно мистър Иблинг на сбогуване.
През онази нощ Джейкъб Тод не успя да заспи. Образът на Роуз Съмърс го преследваше безмилостно и преди разсъмване той взе решение да я ухажва сериозно. Не знаеше нищо за нея, но това нямаше значение. Навярно съдбата му бе да изгуби облога и да дойде в Чили единствено за да срещне бъдещата си съпруга. Би пристъпил към действие още на другия ден, но не можа да се вдигне от леглото, сразен от силни болки в червата. Така прекара цял ден и цяла нощ, ту в безсъзнание, ту в предсмъртни мъки, докато най-сетне събра сили да се примъкне до вратата и да нададе зов за помощ. По негова молба управителят на хотела прати известие на Съмърсови, неговите единствени познати в града, а сетне нареди на един прислужник да почисти стаята му, вмирисана на кочина. Джереми Съмърс се появи в хотела по обед и доведе най-известния майстор по кръвопускане във Валпараисо, който показа известни познания по английски и след като му източи толкова кръв от ръцете и краката, че го омаломощи напълно, поясни, че при първото си посещение в Чили всички чужденци се разболяват.
— Но не се тревожете — доколкото знам, малцина умират — успокои го той.
Даде му да вземе прахчета хинин в оризова хартия, обаче Тод не можа да ги преглътне, измъчван от гадене. Бе ходил в Индия и познаваше признаците на маларията и други тропически болести, лекувани с хинин, но страданието му по нищо не приличаше на тях. Щом майсторът по кръвопускане си тръгна, слугата се върна, за да прибере парцалите и да разтреби повторно стаята. Джереми Съмърс му бе оставил адреса на докторите Пейдж и Пойт, но не остана време да ги повика, защото след два часа в хотела пристигна някаква едра жена и нареди да я отведат при болния. Водеше за ръка момиченце, облечено в синьо кадифе, с високи бели обувчици и шапчица с бродирани цветя, сякаш излязло от приказките. Това бяха мама Фресия и Елайза, изпратени от Роуз Съмърс, която никак не вярваше в кръвопускането. Жената и момиченцето нахлуха в стаята толкова уверено, че Джейкъб Тод, проснат без сили, не посмя да се възпротиви. Жената бе дошла в качеството си на лечителка, а момиченцето — в ролята на преводачка.