Елайза се оттегли от борбата с мечката без пукната пара и с празен стомах — от предишния ден не бе слагала залък в устата — и се закле друг път никога да не залага спестяванията си на гладно. Нямаше какво повече да продава и няколко дни се чуди как да се прехранва. Тръгна да търси работа и откри, че да печелиш хляба си е по-лесно, отколкото предполагаше, във всеки случай бе за предпочитане пред мъките да намериш човек, който да те издържа. Жената е загубена, ако няма мъж, който да я покровителства и да й плаща сметките, бе й втълпявала мис Роуз, но сега Елайза откри, че невинаги е така. Предрешена като Елиас Андиета, тя намираше занимания, които можеше да върши и в женски дрехи. Не можеше да бъде ратай или кравар, защото не я биваше да върти сечива, нито пък ласо, а и силите нямаше да й стигнат, за да хване лопатата или да обуздава млади добичета. Но на света имаше и други служби. Същия ден реши да прибегне до перото, както толкова пъти преди това. Нейният приятел раздавачът много уместно я бе посъветвал да пише писма. Ако не можеше да седне в кръчмата, Елайза постилаше кастилското одеяло насред площада, слагаше отгоре мастилница и бели листа и започваше да възхвалява уменията си с пълно гърло. Повечето златотърсачи не можеха да четат свободно и едва се подписваха, не бяха написали и едно писмо в живота си, ала очакваха пощата с трогателно нетърпение — тя бе единствената им връзка с далечните роднини. Корабите на „Пасифик мейл“ пристигаха в Сан Франсиско на две седмици с чували кореспонденция и още щом се появяха на хоризонта, хората хукваха към пощата и заставаха на опашка. Десет-дванайсет часа бяха нужни на чиновниците, за да разпределят съдържанието на чувалите, но всички бяха готови да чакат и цял ден. Оттам до рудниците писмата се бавеха още няколко седмици. Елайза предлагаше услуги на английски и испански, четеше писма и им отговаряше. Ако клиентът едва успяваше да скалъпи по някое кратко изречение, за да каже, че е жив и здрав и да поздрави близките си, тя го разпитваше търпеливо и разкрасяваше разказа, докато запълнеше поне страница. Взимаше по два долара на писмо, без да гледа дължината, но ако включеше по-нежни слова, които не биха и минали през ума на съответния клиент, обикновено получаваше добро възнаграждение. Някои й носеха писмата, за да им ги прочете и тя разкрасяваше и тях, дарявайки по този начин клетия човек с утехата на две-три топли думи. Съпругите, уморени от чакане отвъд океана, обикновено редяха само жалби, упреци и благонравни съвети, без да си дават сметка, че и техните благоверни страдат от самотата. Един тъжен понеделник при нея дойде местният шериф с молба да напише прощалните думи на някакъв младеж от Уисконсин, осъден на смърт, защото същата сутрин го бяха пипнали да краде кон. Невъзмутимо, въпреки едва навършените си деветнайсет години, хлапакът продиктува на Елайза: „Мила мамо, надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Кажи на Боб и Джеймс, че днес ще ме обесят. Поздрав, Теодор.“ Елайза се помъчи да смекчи посланието, та горката майка да не обели очи, но шерифът каза, че нямало време за глезотии. След броени минути неколцина съвестни граждани поведоха осъдения към площада, качиха го на кон с примка на врата, прекараха другия край на въжето през клона на близкия дъб, после тупнаха животното по задницата и Теодор увисна, без повече церемонии. Той не бе първият обесен, когото виждаше Елайза. В случая поне наказанието бе наложено бързо, но ако обвиняемият беше от друга раса, боят с пръчки обикновено предшестваше изпълнението на присъдата и колкото и далеч да бягаше тя, писъците на нещастника и радостните възгласи на тълпата я преследваха седмици наред.