Този ден Елайза се готвеше да запита в кръчмата ще може ли да извършва там писарските си услуги, но силна врява привлече вниманието й. Точно когато зрителите се разотиваха след борбата с мечката, по единствената улица на селото се зададоха фургони теглени от мулета, а пред тях вървеше индианче с барабан. Това не бяха обикновени каруци — платнищата им бяха нарисувани, по таваните им се люлееха ресни, пискюли и китайски фенери, а мулетата бяха накичени като в цирка и пристъпваха сред неистовото дрънчене на медни звънци. На капрата на първата кола седеше огромно женище с внушителен бюст, в мъжки дрехи и с пиратска лула в устата. Вторият фургон се предвождаше от истински великан, въоръжен до зъби, наметнат с проскубани вълчи кожи, с обръсната глава и с халки на ушите. Всяка каруца влачеше друга, по-малка, където се кипреше останалата част от групата — четири момичета, пременени в омачкано кадифе и избелял брокат, които раздаваха въздушни целувки на удивеното множество. Смайването трая само миг. Щом фургоните бяха разпознати, залп от викове и изстрели разтърси вечерта. Дотогава опетнените гълъбици бяха властвали без женско съперничество, но положението се промени, когато в новите селища се настаниха първите семейства и проповедниците, които започнаха да тровят съзнанието със заплахи за проклятие до гроб. Поради липса на църкви религиозните служби се устройваха в самите saloons, където пороците процъфтяваха. Продажбата на алкохол се спираше за час, картите се прибираха, похотливите картини се обръщаха наопаки и пасторът започваше да мъмри мъжете за непристойния им език и разюзданост. Облакътени на балкона на втория етаж, разпътниците изслушваха философски проповедите с утешението, че само след час нещата ще си дойдат на мястото. Докато работата вървеше, им беше все едно дали тези, които им плащаха, за да мърсуват с тях, после ще ги обвиняват, че взимат пари за това, сякаш грешниците не са те, а онези, които ги съблазняват. По този начин се очертаваше ясна граница между почтените и леките жени. Уморени да подкупват властите и да търпят унижения, някои от уличниците си събираха багажа и отиваха другаде, където рано или късно нещата се повтаряха. Хрумването за обслужване на колела предлагаше предимството да се избегнат нападките на съпруги и свещеници, освен това разширяваше хоризонта до най-затънтените краища, където цената беше двойна. При подходящ климат занаятът преуспяваше, но зимата вече чукаше на вратата, скоро щеше да завали сняг и пътищата да станат непроходими, с една дума това бе едно от последните пътувания на кервана.
Фургоните изминаха улицата и спряха на изхода на селото, следвани от цяла тайфа мъже, окрилени от алкохола и битката с мечката. Елайза също се отправи натам — искаше да види отблизо поредната новост. Явно нямаше да се явят повече клиенти за писане на писма и тя трябваше да измисли друг начин да си набави вечерята. Тъй като времето беше ясно, неколцина доброволци предложиха да разпрегнат мулетата и да помогнат за разтоварването на очукано пиано. Поставиха го направо върху тревата, напътствани от мадам, известна на всички под изисканото име Джоу Трошикокали. После разчистиха набързо малко пространство, наредиха маси и върху тях, като с магическа пръчка, изникнаха бутилки с ром и купчини пощенски картички с голи жени. Както и два сандъка с долнопробни издания, обявени като „любовни романи с най-сладострастните сцени от френските спални“. Книгите вървяха по десет долара едната — нищо работа, като се имаше предвид, че човек може да ги използва многократно и освен това да ги отстъпва на приятели, с една дума излизаха доста по-евтино от истинската жена, обясняваше на всеослушание Трошикокали. За потвърждение тя подхвана някакъв откъс, който множеството изслуша в гробовно мълчание сякаш ставаше дума за най-възвишено поетично откровение. Четенето завърши сред хор от смехове и дебелашки подмятания и сандъците се опразниха за броени минути. Междувременно се бе стъмнило и се наложи да осветят празненството с факли. Мадам обяви безбожна цена за бутилка ром, но пък танцът с момичетата струваше само една четвърт. „Може ли някой да свири на проклетото пиано“, запита тя. Тогава Елайза, чиито черва къркореха, без много да му мисли, пристъпи напред и седна пред раздрънкания инструмент с мисъл за мис Роуз. Не беше свирила от десет месеца, нямаше и кой знае колко добър слух, но годините упражнения с металното махало на метронома и тактуването на белгийския учител зад гърба, й се притекоха на помощ. Тя подхвана една от веселите песни, които мис Роуз и брат й, капитанът, често пееха на два гласа през невинните години на музикалните вечеринки, преди съдбата да плесне с опашка и да преобърне света с главата надолу. Елайза забеляза с изненада колко добре се приема несръчното й изпълнение. След по-малко от две минути самоделна цигулка вече й пригласяше и танците започнаха; мъжете тичаха и подскачаха по набързо пригодената сцена, отнемайки си един през друг четирите жени. Страшилището с вълчите кожи свали шапката на Елайза и я постави върху пианото с толкова решително движение, че всички побързаха да я забележат и скоро тя започна да се изпълва с монети.