— Помните ли Елайза — момичето, което живееше с брат ми и сестра ми във Валпараисо?
— Отлично.
— Преди година избяга от къщи и имам всички основания да смятам, че се намира в Калифорния. Опитах се да я открия, но никой не е чувал за нея или за жена с подобно описание.
— Само проститутките пристигат тук сами.
— Нямам представа как е дошла, ако изобщо го е сторила. Знам само, че е тръгнала да търси своя възлюбен — някакъв чилийски хлапак на име Хоакин Андиета…
— Хоакин Андиета? Аз го познавам, бяхме приятели в Чили.
— Той се крие от правосъдието. Бил е обвинен в кражба.
— Не мога да повярвам. Андиета беше благороден младеж. Всъщност той беше толкова горд и с такова чувство за чест, че човек трудно се сближаваше с него. Та казвате, че двамата с Елайза се обичали?
— Знам само, че е отплувал за Калифорния през декември 1848 г. Два месеца по-късно изчезна и малката. Сестра ми смята, че е тръгнала да търси Андиета, макар че не ми стига умът как е успяла, без да остави никаква следа. Вие сновете из лагерите и селищата на север, може би ще успеете да научите нещо…
— Ще направя каквото мога, капитане.
— Сестра ми, брат ми и аз ще ви бъдем вечно признателни, Джейкъб.
Елайза Съмърс остана в кервана на Джоу Трошикокали, където свиреше на пиано и поделяше с мадам бакшишите наполовина. Купи си сборник с американски песни и друг с латиноамерикански, за да развлича посетителите, а в дългите свободни часове учеше индианчето да чете, помагаше в нескончаемата домакинска работа и готвеше. Всички членовете на дружината бяха единодушни: никога преди не се бяха хранили толкова добре. Елайза с въодушевление приготвяше най-вкусни гозби от вечното сушено месо, фасул и сланина, купуваше мексикански подправки и с невероятен успех ги добавяше към чилийските рецепти на мама Фресия, правеше торти само от мас, брашно и консервирани плодове, а набавеше ли яйца и мляко, вдъхновението й достигаше невиждани гастрономически висоти. Бабалу Лошия смяташе, че мъжете не бива да готвят, но пръв омиташе сготвеното от младия пианист и реши да понамали язвителните си забележки. Навикнал да стои на пост през нощта, великанът спеше като заклан почти през целия ден, но щом вкусният полъх от тенджерите достигнеше драконовския му нос, той на мига скачаше и кукваше близо до кухнята. Бабалу страдаше от неутолим апетит и запълването на бездънния му търбух не бе във възможностите дори на най-дълбокия джоб на този свят. Преди пристигането на Чилийчето, както всички наричаха мнимия Елиас Андиета, основната храна на исполина бе уловения през деня дивеч — той разсичаше плячката на две, хвърляше отгоре шепа едра сол и я заравяше в жарта до овъгляване. Беше способен да погълне по този начин цял елен за ден-два. Но досегът с кухнята на пианиста изтънчи вкуса на Бабалу и той започна да излиза на лов ежедневно; после подбираше най-крехката плячка, изчистваше я, одираше кожата й и я връчваше на готвача.
Тръгнеха ли на път, Елайза оглавяваше кервана, яхнала якия си кон — въпреки окаяния си вид, животното бе показало качества на породист жребец, — на седлото й висеше безполезната пушка, а залепено за нея, зад гърба й, се поклащаше момчето с барабанчето. Тя се чувстваше толкова удобно в мъжките си дрехи, че се питаше дали някой ден ще може да се облича отново като жена. В едно бе сигурна — нямаше да надене корсет дори в деня на сватбата си с Хоакин Андиета. Когато стигнеха до някоя река, жените се залавяха да пълнят бъчвите, да перат и да се къпят. Това бяха най-трудните мигове за Елайза. Налагаше й се да измисля все по-невероятни причини, за да се мие, без свидетели.
Джоу Трошикокали беше снажна холандка от Пенсилвания, намерила мястото си в необятния Запад. Беше факир в картите и заровете, играта с измама я изпълваше с възторг. Първоначално тя се бе прехранвала с хазарт, докато не й бе хрумнало да събере момичета и да тръгне да обикаля Главната жила „в търсене на злато“, както сама наричаше този начин да се упражнява миньорския занаят. Джоу беше убедена, че младият пианист е с обратни наклонности, поради което го заобича също както и индианчето. Тя не позволяваше на момичетата да му се подиграват, нито на Бабалу да му измисля прякори — горкото момче не беше виновно, че се е родило хилаво и голобрадо, както не беше нейна вината, че се е пръкнала мъж в женско тяло. Господ си измисля какво ли не, ей тъй, за забавление. За индианчето бе платила тридесет долара на някакви стражари янки, които тъкмо били избили до крак останалите от племето. Тогава то било четири или петгодишно, кльощаво като скелет, с коремче пълно с червеи, но след като го хранили насила в продължение на няколко месеца и обуздавали гневните му изблици, за да не изпочупи каквото пипне и да не си разбие главата в колелата на каруците, детето пораснало с цяла педя и си проличала природата му на воин — било затворено, търпеливо и мъжки понасяло всичко. Нарекла го бе Том Без Племе, за да не забравя никога дълга си да отмъсти. „Името си върви с човека“, казваха индианците и Джоу го вярваше, затова бе измислила и собственото се презиме.