— Предпочитам хиляди пъти сегашния си живот пред камшиците на баща ми.
— Защо те биеше той?
— Обвиняваше ме, че предизвиквам похот и подбуждам към грехопадение. Смяташе, че Адам щял да е още в рая, ако Ева не го била изкусила. Може и да е бил прав, виждаш как си изкарвам хляба…
— Има и други видове работа, Естер.
— Тази не е толкова лоша, Джеймс. Затварям очи и не мисля за нищо. Само няколко минути и минават бързо.
Въпреки превратностите на професията, Естер бе съхранила свежестта на двайсетте си години и сдържаното й, кротко държане, твърде различно от това на посестримите й, придаваше известен чар на момичето. У нея нямаше и капка кокетство, беше закръглена, с благодушно овче лице и яки селски мишци. Сравнена с другарките си, Естер бе най-малко надарена, но кожата й сияеше, а в очите й се четеше нежност. Неусетно ковачът взе да я сънува, да я вижда сред искрите на ковашката пещ, в блясъка на нагорещения метал и в безоблачното небе, и в крайна сметка бе принуден да обърне внимание на памукообразната материя, която постепенно обвиваше сърцето му и заплашваше да го задуши. Да се влюби в лека жена! По-голяма беда не можеше да го сполети — как щеше да се оправдава пред Господа и пред своите събратя? Твърдо решен да надвие изкушението с пот, той се затвори в ковачницата и се впусна да работи като обезумял. Някои нощи свирепите удари на чука кънтяха чак до сутринта.
Елайза най-сетне имаше постоянен адрес и тя незабавно писа на Дао Циен до китайския ресторант в Сакраменто, за да му съобщи новото си име Елиас Андиета и да му поиска съвет как да се бори с дизентерията — единственият лек, който тя знаеше против заразата, бе парче сурово месо, завързано върху пъпа с червен вълнен парцал, както правеше мама Фресия в Чили, но той не носеше желаното облекчение. Китаецът болезнено й липсваше, понякога се събуждаше, прегърнала Том Без Племе, и със замъглено от съня съзнание, си представяше, че това е Дао Циен, но миризмата на дим от момчето я връщаше към действителността. Никой не притежаваше свежия дъх на море на нейния приятел Дао. Не ги деляха много мили, но суровият климат правеше пътя труден и опасен. Елайза бе решила да тръгне с раздавача, както бе правила и в други случаи, и да продължи издирването на Хоакин Андиета, но докато чакаше сгоден случай, седмиците се изнизаха. Не само зимата възпрепятстваше намеренията й. През онези дни в южната част на Главната жила бе възникнало напрежение между златотърсачите янки и чилийците. Отегчени от чуждото присъствие, американците решили да се съюзят и да ги прогонят. Чилийците обаче им се опълчили най-напред с оръжие, а после и пред съдията, който признал правата им. Вместо да смути нападателите съдебната заповед само ги ожесточила: неколцина чилийци увиснали на бесилката, други били хвърлени в дълбока пропаст, а оцелелите трябвало да се спасяват с бягство. Отговорът бил появата на банди от отмъстители по примера на мексиканците. Елайза си даде сметка, че не бива да рискува — достатъчно бе, че е предрешена като млад латиноамериканец, за да й припишат Бог знае какви престъпления.
В края на януари 1850 г. падна незапомнена поледица, една от най-страшните по тези краища. Никой не смееше да се подаде навън, селото изглеждаше замряло и повече от десет дни нито един клиент не почука на вратата. Беше толкова студено, че въпреки непрестанно бумтящите печки, водата в легените замръзваше; през някои нощи вкарваха вътре дори коня на Елайза, за да не последва съдбата на други добичета, които осъмваха превърнати в буца лед. Жените спяха по две на легло, а тя се гушваше с индианчето — бе започнала да изпитва към него ревностна и ожесточена обич, на която то отвръщаше с мрачна преданост. Само Трошикокали можеше да съперничи на Елайза в обичта на малкия. „Един ден ще си родя силно и храбро момче като Том Без Племе, но много по-весело от него. Това дете никога не се смее“, пишеше Елайза на Дао Циен. Бабалу Лошия бе отвикнал да спи нощем и през дългите часове на мрака кръстосваше бараката от единия до другия й край, надянал руските ботуши, увит в проскубаните си кожи и с одеяло на раменете. Беше престанал да се бръсне и главата му се покри с къса вълча четина, досущ като дрехата му. А с нахлупената до ушите патешко жълта вълнена шапка, изплетена от Естер, имаше вид на бебе страшилище. Именно той долови в онова утро лекото потропване и успя да го отличи от шумовете на виелицата. Великанът надзърна навън, с револвер в ръка, и забеляза някакъв безформен вързоп в снега. Разтревожен, той повика Джоу и двамата успяха да го довлекат вътре, като се опитваха да попречат на вятъра да откърти входната врата. Пред тях лежеше полузамръзнал непознат човек.