— Ти си истински мъж, Чилийче — прошепна той с възхищение.
През март Елайза навърши тихомълком осемнайсет години и все още се надяваше, че рано или късно Хоакин Андиета ще се появи на прага, както според думите на Бабалу би сторил всеки мъж на сто мили наоколо. Джак, мексиканецът, се възстанови за няколко дни и една нощ се измъкна, без да се сбогува с никого, още преди да са му зараснали пръстите. Той беше зловеща личност и всички се зарадваха, когато си отиде. Говореше малко и вечно стоеше нащрек, готов да скочи и да нападне при най-дребния повод. Не показа благодарност за помощта, напротив — когато изтрезня и разбра, че са му отрязали пръстите, с които стреля, той избълва куп ругатни, клетви и заплахи, че кучият син, който е осакатил ръката му ще заплати с живота си. Това вече извади Бабалу от търпение. Великанът сграбчи мексиканеца като кукла, вдигна го пред очите си, впи поглед в него и изрече с глас, който вещаеше буря:
— Аз, Бабалу Лошия, ти отрязах пръстите. Нещо да кажеш?
Когато престана да го тресе, Джак реши да се позабавлява с някоя от гълъбиците, но те вкупом го отблъснаха — не бяха склонни да му дават нищо даром, а джобовете му бяха празни, както бяха установили, докато го събличаха, за да го потопят в коритото в нощта, когато се довлече посинял от студ. Джоу Трошикокали си направи труда да му обясни, че ако не бяха отрязали пръстите му, той е щял да се прости с ръката или дори с живота си, та по-добре било да благодари на Бога, че бе паднал пред прага им. Елайза не позволяваше на Том Без Племе да се доближава до злодея, а и тя пристъпваше към него само когато му носеше храна или му сменяше превръзките — гнетеше я осезаемата воня на злост около този човек. Бабалу също не можеше да го търпи и докато Джак беше при тях, избягваше да му говори. Великанът смяташе момичетата за свои сестри и побесняваше, когато Джак се обръщаше към тях с непристоен език. Бабалу не бе и помислял да прибегне до професионалните услуги на другарките си, дори в случаите на крайна необходимост — за него това бе равносилно на кръвосмешение, а когато нагонът го притиснеше, той отскачаше до заведението на съперниците. Съветваше и Чилийчето да постъпи по същия начин, ако някой ден се излекува от калпавите си женски привички.
Веднъж, когато поднасяше на Джак чиния със супа, Елайза най-сетне се престраши да го запита за Хоакин Андиета.
— Муриета? — отзова се той недоверчиво.
— Андиета.
— Не го познавам.
— Може би говорим за един и същ човек — предположи Елайза.
— Какво искаш от него?
— Той ми е брат. Дойдох от Чили, за да го открия.
— Как изглежда брат ти?
— Не много висок, с черна коса и очи, с бяла кожа, като мен, но не си приличаме. Той е слаб, мускулест, храбър и пламенен. Когато заговори, другите млъкват.
— И Хоакин Муриета е такъв, но той не е чилиец, а мексиканец.
— Сигурен ли сте?
— Не съм сигурен в нищо, но ако видя Муриета, ще му кажа, че го търсиш.
На следващата нощ Джак изчезна и повече не чуха дума за него. Две седмици по-късно обаче пред вратата на бараката се появи изневиделица торба с две либри кафе. След малко, когато започна да приготвя закуската, Елайза я отвори и видя, че това не е кафе, а злато на прах. Според Джоу Трошикокали торбата можеше да идва от всеки един от болните златотърсачи, за които се бяха грижили през последните месеци, но сърцето на Елайза подсказваше, че точно Джак я е оставил като вид отплата. Този човек не желаеше да дължи услуга никому. В неделя чуха, че шерифът организира хайка за убиеца на някакъв миньор — бяха го намерили в колибата му, където зимувал сам, с девет рани от нож в гърдите и с изхвръкнали очи. От златото му нямало и помен, а заради жестокостта на убийството го приписаха на индианците. Джоу Трошикокали не искаше да си създава неприятности и зарови двете либри злато под един дъб, като нареди изрично на всички да си затварят устата и да не споменават дори на шега за мексиканеца с отрязаните пръсти и за торбата с кафе. През следващите два месеца стражарите избиха половин дузина индианци и забравиха за случая — имаха далеч по-спешни проблеми за решаване, — а когато вождът на племето се появи и достойно поиска обяснение, очистиха и него. Индианци, китайци, негри и мулати нямаха право да свидетелстват в съда срещу белокожи. Само Джеймс Мортън и другите трима квакери от селото се осмелиха да се опълчат на множеството, готово за саморазправа. Те застанаха с голи ръце пред осъдения, рецитирайки откъси от Библията, в които се запретяваше убийството на ближния, но тълпата бързо ги изтласка. Никой не знаеше за рождения ден на Елайза и затова не го отпразнуваха, но, така или иначе, нощта на 15 март щеше да остане паметна за нея и за всички останали. Клиентите отново се бяха завърнали в бараката, гълъбиците бяха непрестанно заети, Чилийчето свиреше на пианото с искрено въодушевление, а Джоу правеше жизнерадостни сметки. Въпреки всичко зимата не се бе оказала толкова тежка, най-лошото от епидемията бе на път да отмине и по рогозките вече нямаше болни. Дванайсетината златотърсачи, които се бяха събрали тази вечер, си пийваха умерено, докато бурята навън чупеше клоните на боровете. Адът се разрази към единайсет. Никой не можа да обясни как бе започнал пожара, а Джоу така и си остана с подозренията към другата мадам. Дъските пламнаха като фишеци, а в следващия миг вече горяха и завесите, копринените парцали и драперии над леглата. Всички избягаха навън невредими, като дори успяха да се наметнат, а Елайза не пропусна да грабне тичешком и тенекиената кутия с безценните писма. Пламъците и димът бързо обгърнаха заведението и след по-малко от десет минути то гореше като факла пред безпомощните погледи на полуголите жени и замаяните им клиенти. Изведнъж Елайза преброи с поглед присъстващите и с ужас установи, че Том Без Племе липсва. Детето бе останало да спи в общото им легло. Обезумяла, тя не видя как смъкна наметката от раменете на Естер, уви главата си и се стрелна напред, пробивайки с рамо тънката дървена преграда в пламъци, следвана от Бабалу, който се опита да я спре с крясъци и недоумяваше защо Чилийчето скача в огъня. Момченцето стоеше като истукано сред пушеците, с ужасени очи, но съвършено спокойно. Елайза хвърли наметката върху главата му и се опита да го вдигне на ръце, но то се оказа прекалено тежко и пристъп на кашлица я преви на две. Тя падна на колене, като блъскаше Том да бяга навън, но той се закова до нея. И двамата щяха да се превърнат в пепел, ако в същия миг не бе нахлул Бабалу и не ги бе изнесъл тичешком под мишница, като пакети. Събралото се отвън множество го посрещна с бурни ръкопляскания.