„Хиляди аргонавти се завръщат по домовете си разочаровани, задето не са успели да открият Златното руно, и одисеята им добива трагични краски, ала мнозина остават, макар и бедни, защото вече не могат да живеят другаде. Две години по тези диви и приказни земи променят хората. Опасностите, приключенията, здравето и жизнените сили, на които човек се радва в Калифорния, не се срещат на никое друго място. Златото изпълни предназначението си — привлече мъжете, които завладяват нови територии и ги превръщат в Обетована земя. Това е необратимо…“, пишеше Фриймънт.
Според Дао Циен обаче тук бе раят на алчните и нетърпеливи сребролюбци, обсебени от мисълта за бързо забогатяване. Духовна храна нямаше, докато насилието и невежеството процъфтяваха. А той беше убеден, че тези злини пораждат всички останали. През своите двайсет и седем години Дао бе видял много и макар да не се считаше за блюстител на морала, гибелното опошляване на нравите и безнаказаността на престъпленията го впечатляваха дълбоко. Той смяташе, че подобна страна е обречена да потъне в тресавището на собствените си пороци. Бе загубил надеждата, че в Америка ще открие бленуваното спокойствие — тя решително не беше място за кандидат-мъдрец. Защо тогава го привличаше толкова силно? Трябваше да попречи на тази земя да го омагьоса, както ставаше с всеки, стъпил на бреговете й; възнамеряваше да се завърне в Хонконг или да отиде при приятеля си Ебенизър Хобс в Англия, за да се учат и да упражняват заедно професията си. През годините след отвличането му на борда на „Либърти“, Дао Циен многократно бе писал на английския лекар, но тъй като плаваше из океаните, дълго време не получи отговор. Най-сетне, през февруари 1849 г., във Валпараисо едно от писмата на Хобс попадна у капитан Джон Съмърс и той го предаде на китаеца. Приятелят му пишеше, че се е посветил на хирургията в Лондон, но истинското му призвание били психическите заболявания — нова и твърде малко проучена от науката област.
Дао имаше намерението да поработи известно време в Дай Фао, Големия град, както сънародниците му наричаха Сан Франсиско, а после да отплава за Китай, в случай че Ебенизър Хобс не отговори скоро на последното му писмо. Той се изуми от промяната, настъпила в Сан Франсиско за малко повече от година. Вместо шумния стан от колиби и палатки, който бе видял с очите си, Дао се озова в уреден и процъфтяващ град, с добре очертани улици и многоетажни сгради, където навред се строяха нови жилища. Три месеца преди това чудовищен пожар бе изпепелил няколко квартала — все още личаха следи от овъглените постройки, но жарта още не била угаснала, когато всички грабнали теслите и се втурнали да възстановяват сринатото. Имаше разкошни хотели с парапети и балкони, казина, барове и ресторанти, елегантни коли и космополитно, зле облечено и зле възпитано население, сред което тук-там се забелязваха цилиндри на контета. Всички останали бяха брадясали и кални, с вид на непрокопсаници, ала тук никой не беше такъв, какъвто изглеждаше: докерът на пристанището можеше да се окаже латиноамерикански благородник, а кочияшът — адвокат от Ню Йорк. След минута разговор с някоя от тези страховити особи се случваше да попаднеш на възпитан и изискан човек, който при първия повод вадеше от джоба си многократно прегъвано писмо от жена си и го показваше със сълзи на очи. Или обратното — наконтеният франт се оказваше измамник в добре скроена дреха. Докато обикаляше из центъра, Дао не забеляза училища, затова пък видя деца, които се бъхтеха като възрастни: копаеха дупки, пренасяха тухли, караха мулета и лъскаха обувки, но усилеше ли се морският вятър, хукваха да пускат хвърчила. По-късно той узна, че повечето от тях са сираци, обикалят улиците на банди и крадат храна, за да се прехранват. Представителките на нежния пол се брояха все още на пръсти и щом някоя от тях се зададеше напето по улицата, движението спираше и всички се отдръпваха, за да й сторят път. В подножието на хълма „Телеграф“, където семафор със знаменца показваше произхода на навлезлите в залива кораби, се простираха няколко улици, където жените не бяха рядкост — това беше Червения квартал, управляван от австралийски, тасманийски и новозеландски сводници. Дао Циен бе чувал за тях и знаеше, че самотен китаец не бива да замръква наоколо. Той забеляза, че в магазините се предлагат изделия, каквито бе виждал и в Лондон. Всичко пристигаше по море, включително пратката с котки за борба срещу плъховете, която се бе разпродала до крак като луксозна стока. Гората от мачти на изоставените в залива плавателни съдове бе намаляла до една десета — много от тях бяха потопени за запълване на терена и за да се строи отгоре им, или бяха превърнати в хотели, кръчми и затвори; имаше дори приют за луди, където оставаха до последния си дъх несретниците, потънали в неизлечимото алкохолно умопомрачение. Необходимост от подобно заведение безусловно имаше, тъй като преди това обезумелите бяха дочаквали смъртта, завързани за дърветата.