Дао Циен се отправи към Китайския квартал и установи, че слуховете са верни — сънародниците му бяха построили цял град в самото сърце на Сан Франсиско, където се говореше на мандарински и на кантонски, надписите бяха на китайски и навсякъде пъплеха само хора с дръпнати очи, сякаш наистина се намираше в Поднебесната империя. Той се настани в приличен хотел и се приготви да упражнява лекарския си занаят толкова, колкото бе необходимо, за да събере малко повече пари, предвид предстоящото дълго пътуване. Случи се обаче нещо, което щеше да провали намеренията му и да го задържи в града: „Кармата ми не е била да заживея мирно в планински манастир, както някога си мечтаех, а да поведа безкрайна война без примирие“, заключи той след много години, когато обръщаше поглед към миналото и виждаше ясно изминатите пътища, както и тези, които му предстоеше да извърви. Няколко месеца по-късно Дао получи последното писмо от Елайза в плик, преминал през много ръце.
Паулина Родригес де Санта Крус слезе от „Фортуна“ като императрица, заобиколена от свитата си и с деветдесет и три сандъка. Третото пътуване на капитан Джон Съмърс с лед на борда се бе оказало истинско мъчение за него, за пътниците и за екипажа. Паулина накара всички да разберат, че корабът е неин и за да го подчертае, противоречеше на капитана и раздаваше произволни заповеди на моряците. Не я обезсили дори морската болест — слонският й стомах издържа на плаването с едно-единствено последствие: нарасналия апетит. Час по час отрочетата й се шмугваха в някой ъгъл на кораба, макар че бавачките не сваляха очи от тях, а когато това се случеше, камбаната на борда удряше тревога и се налагаше да спират ход, защото обезумялата майка пищеше, че децата са паднали през борда. Капитанът се опитваше да й обясни възможно най-внимателно, че ако наистина се е стигнало дотам, ще е по-добре да се примири, тъй като океанът вече ги е погълнал, но Паулина заповядваше да спуснат спасителните лодки във водата. Рано или късно малчуганите се появяваха и след неколкочасова трагедия плаването отново продължаваше. Един ден обаче противното й кученце се подхлъзна и падна в океана пред неколцина свидетели, които обаче предпочетоха да запазят мълчание. Мъжът й и деверът й я чакаха на кея в Сан Франсиско с цяла върволица файтони и каруци за семейството и за багажа. Построеното в нейна чест ново жилище — изискана викторианска къща — бе пристигнало в сандъци от Англия, номерирано по части и с план за сглобяването. Бяха внесли също така тапети, мебели, арфа, пиано, лампиони и дори порцеланови статуетки и пасторални картини за украса. Паулина не хареса новия си дом. В сравнение с мраморния й палат в Чили този тук й се струваше като кукленска къща, готова да се срути при първото облягане на стената, но засега нямаше избор. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед върху града, където животът кипеше, за да прецени възможностите му.
— Оставаме тук, Фелисиано. Пристигналите първи до няколко години ще бъдат местната аристокрация.
— Това го имаш и в Чили.
— Аз да, но не и ти. Повярвай ми, този град ще стане най-важният на Тихоокеанското крайбрежие.
— Основан от пройдохи и уличници.