— Прегледайте я — заповяда жената.
Дао Циен обърна тялото и установи, че е вкочанено. Беше момиче на около тринайсет години, с две петна от руж по страните и множество белези по ръцете и краката, облечено само с тънка риза. Виждаше се, че е кожа и кости, но очевидно не беше починало от глад или от болест.
— Отрова — отсече той без колебание.
— Какво говорите? — разсмя се жената, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.
Дао Циен трябваше да се подпише, че причините за смъртта са естествени. Старицата надникна в коридора, удари няколко пъти по малък гонг и скоро се появи мъж, който пъхна трупа в чувал, метна го на рамо и го отнесе, без да продума; в това време сводницата сложи двайсет долара в ръката на джун и. После отново тръгнаха през безкрайни лабиринти, докато го изведе до изхода. Дао Циен се озова на друга улица и доста време се лута, преди да намери пътя към дома си.
На следващия ден той се върна на същия адрес. Момичетата с нарисувани лица и безумен поглед отново бяха там и приканваха клиенти на два езика. Преди десет години, в Кантон, Дао Циен бе започнал лекарската си практика с проститутки — използваше ги като наемна плът за опити със златните игли на учителя по иглотерапия, но никога не се бе замислял за душите им. Смяташе ги за едно от неизбежните злини на света, за поредната грешка на Създателя — опозорени създания, които страдаха, за да изкупят прегрешенията си от предишни животи и да изчистят кармата си. Той изпитваше съжаление към тях, но не му беше идвало на ум, че съдбата им може да се промени. Те чакаха злото в килиите си без право на избор, като кокошките в клетки на пазара — така бяха орисани, такава беше управията на този свят. Дао бе минавал хиляди пъти по същата улица, но не бе обръщал внимание на малките прозорчета, на лицата зад решетките и подадените от тях ръце. Той имаше бегла представа за положението им на робини, но в Китай горе-долу всички жени бяха такива — по̀ късметлийките робуваха на бащи, съпрузи или любовници, други се трудеха от сутрин до здрач за господарите си, но голяма част бяха като момичетата тук. Тази сутрин обаче Дао не ги гледаше със същото равнодушие, нещо в него се бе пречупило.
Предната нощ дори не се опита да заспи. След като напусна бардака, той отиде направо в обществената баня, където дълго се полива, за да отмие черната енергия на своите болни и обзелата го непреодолима тревога. Когато се прибра, освободи помощника и си запари жасминов чай, за да се прочисти. Не беше слагал залък в уста от часове, но сега нямаше време за ядене. Съблече се, запали свещ и тамян, коленичи, с чело опряно в пода, и начена молитва за душата на мъртвото момиче. После премина към медитация и в продължение на часове стоя напълно неподвижен, докато смогна да се отдели от уличния шум и миризмите на ресторанта и да се потопи в пустотата и безмълвието на собствения си дух. Не знаеше колко време е седял така, зовейки безспирно Лин, докато най-сетне безплътният призрак го чу от тайнствените селения, които обитаваше, и започна бавно да си проправя път към него. Отначало се приближи леко, като въздишка, едва доловимо, а после все по-осезателно, докато Дао почувства присъствието му пределно ясно. Той усети Лин не между четирите стени на стаята, а в гърдите си, седнала спокойно точно в средата на сърцето му. Дао Циен не помръдна и не отвори очи. Остана цели часове в същото положение, отделен от тялото си, зареян из сияйното пространство в съвършено единение с нея. Призори, когато и двамата се убедиха, че няма повече да се изпускат от очи, Лин нежно се сбогува. Тогава се появи учителят по иглотерапия, с насмешливото си изражение от най-добрите времена, преди да го налегне старческото слабоумие, и остана край него за компания и за да отговаря на въпросите му до изгрев-слънце, когато кварталът се събуди и се чу тихото почукване на помощника на вратата. Свеж и бодър, Дао Циен се изправи и отиде да отключи.