— Затвори кабинета. Днес няма да преглеждам пациенти, имам друга работа — обяви той.
Проучванията на Дао Циен от този ден промениха съдбата му. Момичетата зад решетките идваха от Китай, събираха ги от улицата или бащите им ги продаваха срещу обещанието, че отиват да се задомят в Златната планина. Агентите подбираха най-здравите и евтините, а не най-красивите, освен ако нямаха нарочна заръка от богати клиенти, които си търсеха държанки. А Той, лукавата китайка, на която бе хрумнало да пробие дупки в стената, за да я гледат, бе станала най-големият вносител на млада плът в града. За веригата си от заведения тя купуваше момичета в пубертета, защото по-лесно се опитомяваха — и без това не издържаха дълго. Тя започваше да добива известност и да забогатява, парите се стичаха от всички страни, бе си купила дори малък дворец в Китай, където да се оттегли на старини. Гордееше се, че е азиатската мадам с най-много връзки не само сред сънародниците си, а и сред влиятелните американци. А Той обучаваше момичетата да измъкват сведения от клиентите и по този начин узнаваше личните тайни, политическите игри и слабостите на властниците. Когато подкупите не даваха резултат, тя пускаше в действие изнудването. Никой не смееше да й се опълчи — всички, от губернатора надолу, имаха какво да крият. Товарите с робини влизаха през кея на Сан Франсиско без законови спънки и посред бял ден. Разбира се А Той не беше единствената нарушителка, порокът бе сред най-доходните и успешни дейности в Калифорния наред със златните рудници. Разходите бяха незначителни, а момичетата — евтини, докарваха ги в трюма на корабите в големи подплатени сандъци. Те пътуваха седмици наред в пълно неведение къде отиват и защо, а дневна светлина виждаха само когато дойдеше ред да се учат на занаят. Моряците с радост им даваха уроци по време на плаването и докато хвърлеха котва в Сан Франсиско, девойките вече бяха загубили и последната си капка невинност. Някои от тях измираха от дизентерия, холера или от обезводняване, други успяваха да скочат от палубата при поредната баня с морска вода. Останалите оставаха пленници: не говореха английски, не познаваха новата страна, нямаха към кого да се обърнат. Подкупените и миграционни служители си затваряха очите пред вида на момичетата и подпечатваха, без да четат подправените документи за осиновяване или женитба. На кея ги чакаше стара проститутка, в чиито гърди професията бе оставила черен камък вместо сърце, и ги подкарваше с пръчка, като добитък, през самия център на града, пред погледа на всеки, който пожелаеше да ги види. Едва прекрачили прага на Китайския квартал, те потъваха завинаги в подземните криволици от тайни стаички, лъжливи коридори, вити стълби, прикрити врати и двойни стени, където полицаите никога не подаваха нос, защото според техните разсъждения всичко, което ставаше там, беше „работа на жълтите“ — раса от извратени хора, с които е по-добре да си нямаш работа.
Момичетата се изправяха пред съдбата си в огромно подземие, наричано язвително „Зала на кралицата“. Оставяха ги да починат една нощ, изкъпваха ги, нахранваха ги, а понякога ги принуждаваха да изпият и чаша алкохол, за да притъпят съзнанието им. В часа на търга ги отвеждаха голи в помещение, претъпкано с купувачи от всякакъв възможен вид, които ги опипваха, оглеждаха зъбите им, завираха пръсти, където им се щеше, и накрая предлагаха цена. Някои от клетниците попадаха в луксозните вертепи или в харемите на богаташи, по-якичките обикновено отиваха в ръцете на фабриканти, миньори или китайски селяни, за които щяха да работят до края на краткия си живот, но повечето оставаха в душегубките на Китайския квартал. По-възрастните ги учеха на занаят: как да различават златото от бронза, за да не ги измамят при плащането, как да привличат клиентите и да ги задоволяват, без да се оплакват, колкото и унизителни и болезнени да бяха мъжките прищевки. За да се придаде на сделката законен вид, момичетата подписваха договор, който не можеха да прочетат. Според документа те се продаваха за пет години, но всичко бе така нагласено, че да не могат никога да се измъкнат. За всеки ден болест им се добавяха по две седмици служба, а опитаха ли се да бягат, оставаха робини до гроб. Живееха една връз друга в стаи без прозорци, разделени само с плътни завеси, обречени на каторжен труд до последния си дъх. Точно натам се отправи Дао Циен онази сутрин, придружен от духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. Невръстна девойка по блуза го отведе за ръка зад пердето, където имаше мръсен сламеник, протегна длан и му каза първо да плати. След като получи шестте долара, легна по гръб и разтвори крака с вперени в тавана очи. Зениците й бяха безжизнени, дишаше с усилие и той разбра, че е упоена. Седна до нея, свали блузата й и понечи да я погали по главата, но тя изпищя и се сви, оголила зъби, готова да го ухапе. Дао Циен се отдръпна и й заговори на кантонски, без да я докосва. Докато равният му глас постепенно я успокояваше, той успя да огледа пресните белези по тялото й. Накрая невръстната китайка започна да отговаря на въпросите му повече с ръце, отколкото с думи, сякаш бе загубила дар слово, и така той научи някои подробности от пленничеството й. Не можа да му каже от колко време с тук — напълно безсмислено бе да води сметка, но едва ли беше дошла отдавна, тъй като още си спомняше за семейството си в Китай с жалостиви подробности.