Дао Циен тъкмо бе свършил последния преглед за деня. Стоеше по риза, без жилетката и вратовръзката, които неизменно носеше от уважение към пациентите си, следвайки съветите на учителя си по иглотерапия. Потеше се, защото слънцето още не залязваше, а това бе един от малкото горещи юлски дни, и си мислеше, че едва ли някога ще свикне с приумиците на времето в Сан Франсиско, където лятото приличаше на зима. Сутрин осъмваха с ярко слънце, но няколко часа по-късно през „Голдън гейт“ нахлуваше гъста мъгла или духваше морският вятър. Когато Елайза влезе, Дао поставяше иглите в спирт и подреждаше шишенцата с лекарства. Помощникът му си бе тръгнал, през тези дни не се грижеха за нито една sing song girl, така че двамата бяха сами в къщата.
— Искам да ти покажа нещо, Дао — каза тя.
Той вдигна поглед и от смайване изтърва шишето, което държеше. Елайза се бе пременила в изискана тъмна рокля, с бяла дантела около врата. Само два пъти я беше виждал в женски дрехи, когато се запознаха във Валпараисо, но не бе забравил как изглеждаше тогава.
— Харесвам ли ти?
— Ти винаги ми харесваш — усмихна се той и свали очилата, за да й се полюбува отдалеч.
— Това е неделната ми рокля. Облякох я, защото искам да се снимам. Вземи, това е за теб — подаде му тя малка торбичка.
— Какво има вътре?
— Спестяванията ми… За да купиш още едно момиче, Дао. Мислех да тръгна да търся Хоакин това лято, но няма да го направя. Вече знам, че никога няма да го открия.
— Изглежда, всички търсим едно, а откриваме друго.
— Ти какво търсеше?
— Знания, мъдрост, вече не помня. В замяна на това намерих sing song girls и ти видя в какво се забърках.
— Господи, у този човек няма и капка романтика! Поне от любезност да беше казал, че си срещнал мен.
— Щях да те срещна при всички случаи, така сме били орисани.
— Не започвай с приказките за прераждането…
— Защо не? При всяко прераждане, откриваме себе си, докато не изчистим кармата си.
— Звучи много страшно! Така или иначе, няма да се върна в Чили, но няма и да се крия повече, Дао. Сега искам да бъда аз.
— Винаги си била ти.
— Моят живот е тук. С една дума, ако искаш да ти помагам…
— А Хоакин Андиета?
— Може би звездата на челото означава, че е мъртъв. Представяш ли си? Предприела съм напразно това ужасяващо пътуване.
— Нищо не е напразно в нашия живот, Елайза. Човек просто си върви, без да стига доникъде.
— Пътят, който изминахме заедно не беше никак лош. Ела с мен, ще се снимам и ще пратя портрета на мис Роуз.
— Може ли един и за мен?
Хванати за ръка, те отидоха пеш до площад „Юниън“, където имаше няколко фотографски ателиета, и избраха най-лъскавото. На витрината бе изложена поредица от снимки на златотърсачи от 49 г.: младеж със светла брада и решителен вид, с кирка и лопата в ръце; група рудокопачи по ризи, втренчени в камерата със сериозно изражение, китайци на брега на някаква река; индианци, промиващи злато в тънките си ракитени кошове, семейства заселници, застанали пред покритите си с платнища каруци. Дагеротипите бяха последният вик на модата — те бяха връзката с далечните роднини, доказателство за преживяната златна одисея. Говореше се, че в градовете на Изток мнозина мъже се снимали с миньорски сечива, без да са стъпвали в Калифорния. Елайза бе убедена, че фотографията, това невероятно изобретение, ще измести напълно художниците, които рядко успяваха да постигнат прилика.
— Мис Роуз има портрет с три ръце, Дао. Дело на прочут майстор, но не помня името му.
— С три ръце ли?
— Е, художникът я нарисувал с две, но тя си добавила третата. Брат й Джереми припада, като види портрета.
Елайза си бе наумила да постави снимката в тънка позлатена метална рамка върху червено кадифе за бюрото на мис Роуз. Носеше и писмата на Хоакин Андиета, за да ги увековечи, преди да ги унищожи. Претъпкано с декори, ателието наподобяваше малък театър: имаше завеси с цветни беседки и езерца с чапли, картонени гръцки колони, гирлянди от рози и дори препарирана мечка. Фотографът се оказа припряно човече, което говореше със заекване и подскачаше като жаба, докато подбираше необходимото. След като уточниха подробностите, той постави Елайза пред някаква маса, с любовните писма в ръка, и намести зад гърба й желязна рамка, с подпора за врата — доста подобна на онази, която мис Роуз й поставяше при уроците по пиано.