Джейкъб Тод се чувстваше вече съвсем уютно във Валпараисо, сякаш бе роден тук. По нрав чилийците и англичаните имаха някои общи черти: постоянно използваха синдици и адвокати, бяха привързани до безсмислие към традициите, националните символи и привичките си, гордееха се, че са индивидуалисти, ненавиждаха показността и презираха разкоша като присъщ на новобогаташите, изглеждаха любезни и умерени, но бяха способни и на крайна жестокост. Ала за разлика от англичаните, чилийците се плашеха от своеобразието и за тях нямаше по-голяма опасност от риска да станат за смях. Ако говорех правилно испански, мислеше Джейкъб Тод, щях да съм като у дома си. Беше се настанил в пансиона на вдовица англичанка, закрилница на котките и майсторка на най-прославените торти в града. Край него в леглото му спяха четири котки, най-добрата компания, на която някога се бе радвал, и всеки ден за закуска получаваше от неустоимите сладкиши на домакинята. Установи връзки с чилийци от различни слоеве, от най-онеправданите, на които бе попадал при скитанията из долнопробните квартали край пристанището, до най-високопоставените. Джереми Съмърс го заведе в клуб „Унион“, където го приеха като специален гост. Само чужденци с безспорна обществена тежест можеха да се похвалят с подобна изключителна чест, тъй като клубът бе крепост на земевладелци и политици консерватори, а значимостта на клубните членове се измерваше според фамилното им име. Вратите се отвориха пред него благодарение на ловкостта му с картите и заровете — губеше тъй изискано, че малцина забелязваха колко много печели. Там се сприятели с Агустин дел Валие, собственик на обработваеми земи в околността и на стада овце на юг, където не бе стъпвал през живота си, защото за тази цел разполагаше с доведените от Шотландия надзиратели. Новото приятелство позволи на Тод да проникне в строгите дворци на чилийските аристократични фамилии, квадратни мрачни постройки с грамадни, полупразни стаи, подредени без изтънченост, с тежки мебели, погребални свещници и безчет кървящи разпятия, гипсови богородици и светци, облечени като старинни испански благородници. Бяха домове, обърнати навътре, непристъпни откъм улицата, неудобни и грубовати, с високи железни решетки, но с прохладни коридори и вътрешни дворове, потънали в жасмин, портокалови дръвчета и розови храсти.
С настъпването на пролетта Агустин дел Валие покани Съмърсови и Джейкъб Тод в едно от именията си. Пътуването се оказа кошмарно. Конник можеше да измине разстоянието за четири-пет часа, но върволицата от колите със семейството и гостите потегли на разсъмване и пристигна едва късно вечерта. Семейство Дел Валие се придвижваше с волски каруци, обзаведени с маси и плюшени дивани. Следваха керванът от мулета, натоварени с багажа, и ратаите на коне, въоръжени с първобитни пушкала, за да се бранят от обичайните разбойници, дебнещи в засада в подножията на хълмовете. Към отчайващата мудност на добичетата се прибавяха дупките по пътя, в които каруците засядаха, а също и честите спирки за почивка, по време на които прислужниците поднасяха суха храна от кошниците сред рояци мухи. Тод не разбираше нищо от земеделие, но един поглед стигаше, за да види, че тукашната благодатна земя ражда всичко в изобилие, а плодовете падат от дърветата и гният по земята, без някой да си даде труд да ги събере. В имението стана свидетел на същия начин на живот, познат му от години по-рано в Испания — многолюдно семейство, обединено от заплетени роднински връзки и от непоклатим кодекс на честта. Домакинът бе властен феодален патриарх, който изцяло държеше в ръце съдбата на потомците си и гордо се надуваше заради потеклото си, известно чак до най-ранните испански конкистадори. „Прапрадедите ми, разказваше Дел Валие, изминали повече от хиляда километра, покрити с тежки железни брони, прекосили планини, реки и най-сухата пустиня на земята, за да основат град Сантяго.“ В семейството Агустин Дел Валие бе символ на власт и достолепие, но извън домашната среда бе известен като същински дявол. Имаше безброй незаконни деца и се носеше мълва, че в прословутите си пристъпи на мрачно настроение е премахнал не един арендатор, ала тези убийства, както и ред други прегрешения не се разкриваха никога. Жена му бе четиридесет и няколко годишна, но изглеждаше като старица, вечно разтреперана, със сведена глава, облечена в траур за рано починалите деца, смазана от бремето на корсета, религията и отредения й от съдбата съпруг. Синовете безделничеха и деляха времето между църковните служби, разходките, следобедния сън, хазарта и гуляите, а дъщерите шумоляха с фустите и блуждаеха като чудновати привидения из спалните и градините, неизменно под зоркия поглед на своите компаньонки. От малки ги подготвяха за живот в благочестие, набожност и самопожертвователност, а съдбата им се свеждаше до брака по сметка и раждането на деца.