А през онзи майски ден Елайза остави подноса върху близката пейка и предложи разхладително питие първо на работниците, за да спечели време да стегне разтрепераните си колене, да се пребори с пълното вцепенение, сковало гърдите й, да си поеме въздух и чак тогава се обърна към Хоакин Андиета — той бе погълнат от задачата си и едва повдигна очи, когато тя протегна към него чашата. Докато му я подаваше, Елайза застана възможно най-близо, вземайки предвид посоката на вятъра, за да я облъхне мирисът на мъжа, за когото бе предрешено, че й принадлежи. С притворени очи вдъхна аромата на влажни дрехи, евтин сапун и свежа пот. Поток от огнена лава я обля отвътре, тя цялата отмаля и в миг на безумен страх помисли, че наистина умира. Кратките минути бяха наситени с такова върховно напрежение, че Хоакин Андиета изпусна тефтера, сякаш неудържима сила го изтръгна от ръцете му, в това време зноят на кладата го настигна и огненото сияние го обгори. Погледна Елайза, без да я вижда — лицето на девойката му се стори бледо огледало, в което му се мярна неговият собствен образ. Осени го само смътна представа за очертанията на тялото й и за тъмния облак на косите й, но едва няколко дни по-късно, когато се срещнаха повторно, щеше да потъне в губителните дълбини на черните й очи и в примамливото обаяние на формите й. Двамата се наведоха едновременно да вдигнат тефтера, раменете им се удариха и чашата се разля върху роклята й.
— Внимавам какво правиш, Елайза! — възкликна мис Роуз тревожно, защото взривната вълна на избухналата внезапна любов бе разтърсила и нея.
— Върви да се преоблечеш и накисни роклята в студена вода. Дано петното се изпере — добави тя сухо.
Ала Елайза не помръдна, потопила взор в очите на Хоакин Андиета, тръпнеща, с широко разтворени ноздри, душейки го неприкрито, докато мис Роуз не я хвана за лакътя, за да я поведе към къщи.
— Казвах ти аз, момиче — всеки мъж, и най-окаяният, може да прави с теб каквото си ще — припомни й индианката същата вечер.
— Не знам за какво говориш, мамо Фресия — отвърна Елайза.