На шестнайсет години красотата на девойката започваше да разцъфтява и никак не й липсваха кандидати с добро състояние, готови да умрат от любов, но докато приятелките й си търсеха съпруг, тя мислеше за учител по пеене. Така срещна Карл Брецнер, виенски тенор, пристигнал в Лондон за участие в няколко творби на Моцарт, като върховата му изява щеше да бъде галапредставление на „Сватбата на Фигаро“ в присъствие на кралското семейство. Външността му с нищо не издаваше неговия огромен талант — певецът приличаше на касапин. С дебел корем, но хилав от коленете надолу, фигурата му бе лишена от привлекателност, а червендалестото му лице, увенчано от сноп безцветни кичурчета, изглеждаше доста простовато. Ала отвореше ли уста, за да дари на света наслада с могъщия си глас, той се преобразяваше — извисяваше се на ръст, коремът изчезваше под широко разтворените гърди, а руменото му тевтонско лице се озаряваше от небесна светлина. Така поне го виждаше Роуз Съмърс, която успя да се снабди с билети за всички представления. Пристигаше в театъра много преди да отворят вратите и под неодобрителните погледи на минувачите, непривикнали да виждат момиче от нейната класа да излиза само, чакаше пред служебния вход с часове, за да зърне маестрото, когато слизаше от колата. В неделя вечерта той забеляза красавицата, застанала насред улицата, и се приближи, за да размени няколко думи с нея. Разтреперана, тя отговори на въпросите му и призна възхищението си от него, както и желанието да следва стъпките му по трудния, но божествен път на белкантото според буквалния й израз.
— Елате след спектакъла в гримьорната ми и ще видим какво мога да направя за вас — произнесе той с вълшебния си глас със силен австрийски акцент.
Тя се отзова на поканата и се почувства в рая. Когато затихнаха овациите на изправената на крака публика, разпоредителят, изпратен от Карл Брецнер, я поведе зад кулисите. Никога не бе виждала сцената отвътре, но нямаше време да разгледа изобретателните съоръжения за правене на буря и изрисуваните с природни картини завеси — единствената й мисъл бе да се запознае със своя кумир. Завари го загърнат в яркосин кадифен халат със златни ширити, с все още гримирано лице и натруфена перука от бели букли. Разпоредителят ги остави сами и затвори вратата. Стаичката, претъпкана с огледала, мебели и пердета, миришеше на тютюн, пудра и мухъл. В единия ъгъл имаше параван с напращели женски фигури от турски харем, а по стените висяха закачалки с оперните костюми. Когато Роуз видя идола си отблизо, възторгът й поспадна за няколко мига, но скоро певецът си възвърна изгубените позиции. Обхвана двете й ръце, поднесе ги към устните си и ги целуна, без да бърза, след това изпя горно до, при което параванът с одалиските се разтресе. Последните преструвки на Роуз рухнаха като стените на Йерихон в облака прах, разнесъл се около перуката, когато артистът я смъкна от главата си с пламенен мъжествен замах и я захвърли на креслото, където къдриците замряха безжизнени като простреляно зайче. Гъста мрежичка приплескваше косите на тенора и в съчетание с грима му придаваше вид на грохнала куртизанка.