— Очаквах ви, госпожице — бе единственото, което му хрумна да промълви със съзнанието, че е кръгъл глупак.
— Цял живот съм те чакала — отвърна тя, без никакво колебание.
Свали наметката си и Хоакин видя, че е облечена празнично, но със запретнати поли и с галоши на нозете. Държеше в ръка белите чорапи и велурените пантофки, за да не ги изкаля по пътя. Черните й коси с път по средата бяха прибрани от двете страни в плитки, украсени с атлазени панделки. Седнаха в дъното на параклиса върху наметката, която тя разстла на пода, скрити зад статуята, смълчани, наблизо един до друг, но без да се докосват. В мекия полумрак те дълго не посмяха да се погледнат, поразени от взаимната близост, вдъхвайки един и същ въздух, обзети от огън въпреки вятъра, който грозеше да ги остави на тъмно.
— Казвам се Елайза Съмърс — рече най-сетне тя.
— А аз — Хоакин Андиета — отвърна той.
— Мислех, че се казваш Себастиан.
— Защо?
— Защото приличаш на свети Себастиан, мъченика. Не ходя в папистката църква, протестантка съм, но мама Фресия ме е водила няколко пъти, за да изпълни свои обети.
С това разговорът приключи, тъй като не намериха какво повече да си кажат, само се поглеждаха крадешком и се изчервяваха едновременно. Елайза усещаше неговия мирис на сапун и пот, но не се осмеляваше да доближи нос, както й се искаше. В параклиса се чуваше само шумоленето на вятъра и учестеното дишане на двамата. След няколко минути тя обяви, че е време да се прибира у дома, преди да са забелязали отсъствието й, и се разделиха, като си стиснаха ръце. Така се виждаха през следващите седмици, винаги в сряда, но по различно време и за кратко. С всяка нова трепетна среща потъваха все по-неудържимо в опиянението и мъките на любовта. Забързано си казаха най-необходимото, защото думите им се струваха губене на време; не след дълго се хванаха за ръце и продължиха да разговарят, постепенно приближавайки телата си, както се сближаваха и душите им, докато вечерта на петата сряда се целунаха по устните, най-напред, за да опитат, след туй, за да се опознаят, и най-сетне се отдадоха на насладата и отприщиха напълно изгарящия ги плам. Вече бяха споделили накратко съдържанието на шестнайсетте години на Елайза и двайсет и едната на Хоакин. Поспориха за невероятната кошница с батистените чаршафи и визоновата завивка, както и за сандъка от марсилски сапун и Андиета изпита облекчение, че тя не е дъщеря на никого от Съмърсови, а е с неизяснен произход като него самия, макар въпреки всичко да ги делеше истинска пропаст в обществено и икономическо отношение. Елайза узна, че Хоакин е плод на краткотрайна любов — баща му се бе изпарил със същата бързина, с каквато бе посял семето си, и момчето бе расло, без да научи кой е той, с презимето на майка си, а положението му на копеле го бе спъвало на всяка крачка. Семейството отлъчило опозорената дъщеря и не пожелало да чуе за незаконороденото дете. Дядото, бабата и чичовците — търговци и чиновници от задръстената с предразсъдъци средна класа, живеели през няколко улици в същия град, но пътищата им никога не се пресичали. В неделя ходели в една и съща църква, но по различно време, защото бедняците не присъствали на обедната литургия. Белязан като с клеймо, Хоакин не играел в същите градини, нито учел в същите училища като братовчедите си, а само износвал изхвърлените им дрешки и играчки, препращани по обиколни пътища от състрадателна леля до прокудената сестра. Майката на Хоакин Андиета не бе имала късмета на мис Роуз и бе платила за прегрешението си много по-скъпо. Двете жени бяха почти на една възраст, но англичанката изглеждаше млада, а другата бе похабена от нищетата, безсилието и тъжния занаят да бродира чужди булчински чеизи под светлината на свещта. Ала лошият късмет не бе накърнил достойнството й и тя бе възпитала сина си според непоклатимите правила на честта. Хоакин се бе приучил от много рано да крачи с вдигната глава и да се бори срещу най-малкия намек за подигравка или съжаление.
— Някой ден ще изведа майка си от онзи коптор — зарече се той, когато двамата с Елайза си шепнеха в параклиса. — Ще й осигуря достоен живот, какъвто е имала, преди да изгуби всичко.
— Тя не е изгубила всичко. Има син — отвърна Елайза.
— Аз съм нейното нещастие.
— Нещастието е, че се е влюбила в лош човек. Ти си нейното спасение — отсече тя.