Срещите на младите бяха много къси, винаги по различно време и мис Роуз не бе в състояние да поддържа денонощен надзор. Усещаше, че нещо става зад гърба й, но не й достигна коварство, за да затвори Елайза под ключ или да я отпрати извън града, както й диктуваше дългът, а освен това предпочете да не споделя подозренията си с Джереми. Допускаше, че Елайза и любимият й си разменят писма, но не успя да залови нито едно, макар че предупреди цялата прислуга да бъде нащрек. Писма наистина имаше, и то толкова невъздържани, че ако ги бе прочела, мис Роуз би се смаяла. Хоакин не ги изпращаше, а ги връчваше на Елайза при всяка среща. В тях с трескави думи изливаше пред нея всичко, което от гордост и от свян не смееше да произнесе очи в очи. Тя ги криеше в кутия, заровена в земята в малката градина край къщи, където всеки ден се преструваше, че окопава билките на мама Фресия. Тези страници, препрочитани хиляди пъти в откраднати мигове, бяха основната храна за нейната отдаденост, защото разкриваха у Хоакин Андиета неподозирана при личното общуване черта. Сякаш ги бе писал друг човек. Надменният, суров и изтерзан младеж, неизменно готов да се отбранява, който я прегръщаше като обсебен и бързаше да се отдръпне, като че допирът й го изгаря, на хартия отключваше душата си и обрисуваше чувствата си като поет. По-късно, когато в продължение на години Елайза щеше да се скита подир неясните следи на Хоакин Андиета, писмата щяха да бъдат единствената й връзка с истината, неопровержимото доказателство, че буйната им любов не е рожба на нейното юношеско въображение, а бе съществувала в действителност като кратък благослов и дълго изтезание.
След първата сряда в параклиса болезнените чревни спазми на Елайза отминаха безследно и нищо в поведението й и вида й не подсказваше за нейната тайна, освен възбудения блясък в очите и малко зачестилите прояви на дарбата й да става невидима. Понякога сякаш бе на няколко места едновременно, всявайки смут у всички, друг път никой не можеше да си спомни къде и кога я е виждал, но тъкмо в мига, когато започваха да викат името й, тя добиваше плът, изненадана, че я дирят. Понякога си седеше в салончето за шев при мис Роуз или готвеше нещо край мама Фресия, но бе толкова тиха и прозрачна, че двете жени губеха представа, че е до тях. Присъствието й бе леко, едва доловимо и когато се отдалечаваше, по цели часове не забелязваха, че я няма.
— Приличаш на привидение! Омръзна ми да те търся. Няма да излизаш от къщи и ще стоиш до мен — често й се караше мис Роуз.
— Не съм мърдала оттук цял следобед — обясняваше невъзмутимо Елайза, появявайки се неусетно в някой ъгъл с книга или ръкоделие в ръце.
— За бога, момиче, вдигай повече шум! Как ще те видя, ако се спотайваш като зайче — на свой ред се оплакваше мама Фресия.
Елайза се съгласяваше, а сетне правеше каквото си науми, макар да се стараеше да изглежда послушна, за да не й се сърдят. За няколко дни доби поразително умение да преплита нишките на действителността, сякаш цял живот се бе упражнявала в магьосничество. Безсилна да я хване в противоречие или да я изобличи в явна лъжа, мис Роуз реши да спечели доверието й и току подхващаше разговори на любовни теми. Поводи никога не липсваха — клюки за приятелките им, любовни романи, известни и на двете, съдържанието на новите италиански опери, вече запаметено наизуст, — но Елайза не отронваше и дума, издаваща чувствата й. Тогава мис Роуз напразно затърси из къщи предателски знаци, прерови дрехите и стаята на девойката, преобърна наопаки всички нейни кукли, музикални кутийки, книги и тетрадки, но не откри дневника й. Дори да бе успяла да го намери, щеше да остане разочарована, защото на страниците му не се споменаваше нищо за Хоакин Андиета. Елайза пишеше само за да си припомня. В дневника й имаше какво ли не — от постоянните съновидения до безкрайния списък от готварски рецепти и домашни съвети, например как се угоява кокошка или как се премахват мазни петна. Записани бяха и предположенията около произхода й, скъпата кошница и сандъка от марсилски сапун, но нито дума относно Хоакин Андиета. Не се нуждаеше от дневник, за да си спомня за него. Едва няколко години по-късно щеше да започне да описва на белите листи любовните им срещи в сряда.
Най-накрая една нощ младите хора се видяха не в параклиса, а в дома на Съмърсови. Преди да се реши на това, Елайза премина през безкрайни мъчителни съмнения, съзнавайки, че такава стъпка е безвъзвратна. Срещите насаме, без придружител, вече бяха достатъчни, за да изгуби честта си, най-скъпото богатство на девойката, без което за нея нямаше бъдеще. „Не е ли добродетелна, жената не струва нищо, никога няма да бъде съпруга и майка, най-добре да си върже камък на шията и да скочи в морето“ — бяха й повтаряли до втръсване. Разбираше, че няма никакви смекчаващи обстоятелства за прегрешението, което се готвеше да извърши, при това преднамерено, с умисъл. В два часа сутринта, когато целият град спеше и само нощните пазачи обикаляха и се взираха в мрака, Хоакин Андиета се промъкна като крадец през терасата на библиотеката. Там го очакваше Елайза, боса, по нощница, разтреперана от студ и страх. Хвана го за ръка и го поведе слепешком през къщата към една задна стаичка, където в огромни шкафове бяха прибрани дрехите на Съмърсови, а в разни кутии лежаха платовете и материалите за рокли и шапки, използвани многократно от мис Роуз в продължение на години. На пода, увити в домашно платно, бяха разстлани до следващия сезон пердетата от салона и трапезарията. Според Елайза това бе най-сигурното място, достатъчно отдалечено от другите помещения. Все пак, като предпазна мярка бе сипала валериан в чашката анасонов ликьор, която мис Роуз изпиваше преди лягане, и в чашата бренди, с която Джереми сядаше да пуши кубинската си пура след вечеря. Елайза познаваше всеки сантиметър от къщата, знаеше точно къде пука подът, как трябва да отваря вратите, за да не скърцат, и можеше да води Хоакин в тъмнината, без друга светлина освен собствената й памет. Той я последва послушно, побледнял от уплаха, глух за гласа на съвестта си, който, слят с майчиния глас, неумолимо му припомняше повелите на честта на достойния мъж. Никога няма да постъпя с Елайза, както баща ми е постъпил с мама, повтаряше си той, докато вървеше пипнешком, уловил ръката на девойката, съзнавайки, че всякакви разсъждения са безполезни, защото вече е победен от неукротимото желание, избухнало у него още от първия път, когато я видя. А в това време Елайза се разкъсваше между предупрежденията, отекващи в главата й, и естественото влечение с примамливите му изкушения. Нямаше ясна представа какво ще се случи в стаята с шкафовете, но се бе предала предварително.