Новината за златото, открито в Калифорния, достигна до Чили през август. Най-напред плъзна като налудничав слух, пуснат от пияни моряци във вертепите на квартал „Алмендрал“, но няколко дни по-късно капитанът на шхуната „Аделаида“ разтръби, че половината от екипажа му е избягал от кораба в Сан Франсиско.
— Там злато има навсякъде, гребат го с лопати, хората са виждали късове колкото портокали! С малко сръчност всеки може да стане милионер! — разказваше той със задавен от въодушевление глас.
През януари същата година край мелницата на някакъв фермер швейцарец, на брега на Американската река, човек по презиме Маршал намерил във водата златна люспица. Лъскавото парченце, отприщило последвалото безумие, било открито девет дни след края на войната между Мексико и Съединените щати и подписването на мирния договор в градчето Гуадалупе Идалго. Когато новината се разнесла, Калифорния вече не принадлежала на Мексико. Преди да се разчуе, че крият в недрата си несметни съкровища, онези земи не интересували никого. За американците това били индиански пущинаци, а пионерите предпочитали да сложат ръка на Орегон, където смятали, че земеделието върви по-добре. Мексиканците пък решили, че калифорнийските чукари са свърталище на разбойници, и не си дали труда да заделят войска за отбраната им по време на войната. Не след дълго Сам Бранън, вестникар и мормонски проповедник, изпратен да разпространява своята вяра, вървял по улиците на Сан Франсиско и огласявал благата вест. Едва ли някой щял да му обърне внимание, защото името му било доста опетнено — носела се мълва, че е злоупотребил с божии пари, а когато мормонската църква поискала от него да ги върне, той отговорил, че ще го направи… срещу разписка с божия подпис, — ала думите му били подкрепени от шишенце, пълно със златен прах, което обикаляло от ръка на ръка и възпламенявало стари и млади. При възгласа „Злато! Злато!“ трима от всеки четирима мъже зарязвали всичко и хуквали към находищата. Затворили единственото училище, защото у дома не останали дори децата. В Чили новината отекна с не по-малка сила. Средната надница в страната възлизаше на двадесет сентаво на ден, а вестниците пишеха, че най-сетне са открили Елдорадо, бленувания град на конкистадорите, и че в него улиците са настлани с безценния метал: „Богатството на мините е като от приказките за Синдбад и за лампата на Аладин. Без преувеличение се смята, че дневната печалба е една унция чисто злато“, твърдяха публикациите и добавяха, че злато има достатъчно, за да забогатеят хиляди хора за десетилетия напред. Огънят на алчността лумна мигновено сред чилийците, миньори по душа, и още на следващия месец човешкият поток се понесе към Калифорния. Освен всичко друго, разстоянието бе наполовина по-кратко, отколкото пътят на несретниците, пристигнали през Атлантика. Пътуването от Европа до Валпараисо траеше три месеца, а до Калифорния оставаха още два. Разстоянието между Валпараисо и Сан Франсиско бе по-малко от седем хиляди мили, докато измерено от източния бряг на Северна Америка през нос Хорн достигаше почти двадесет хиляди. Това, както разсъждаваше Хоакин Андиета, даваше съществена преднина на чилийците, защото първите добиваха право на най-хубавите жили.
Фелисиано Родригес де Санта Крус направи същата сметка и реши незабавно да замине с петима от своите най-добри и най-верни миньори, като им обеща допълнително възнаграждение, за да се разделят със семействата си и да го последват в рискованото начинание. В рамките на три седмици стегна багажа си за неколкомесечен престой в северните земи на континента, според него пусти и диви. Имал голямо преимущество пред непредвидливите, поели на път с празни ръце мъже, поблазнени от мисълта за лесно забогатяване, без никаква представа за рисковете и трудностите; не възнамерявал да се претрепе като черноработник, затова отивал добре екипиран и водел със себе си надеждни хора — обясни той на жена си, която очакваше второто им дете, но настояваше да тръгне с него. Паулина смяташе да пътува с две от бавачките, готвача, жива крава и кокошки, за да осигурят мляко и яйца за децата по време на пътуването. Като никога обаче мъжът й отказа твърдо и не отстъпи. Мисълта да предприеме подобно пътешествие с цялото домочадие със сигурност можеше да се определи като лудост. Жена му си бе изгубила ума.