Тя прие капитан Джон Съмърс и сестра му Роуз на чай, когато обедният пек бе понамалял и откъм морето се надигаше прохладен ветрец. Бе облечена прекалено скъпо за скромното пристанищно общество, от глава до пети в муселин и кремави дантели, с венец от къдрици над ушите и повече накити от допустимото за този час на деня. Бавачка в униформа държеше палавото й двегодишно момченце, докато тя поднасяше парченца торта към муцунката на космато кученце, свито в нозете й. Първият половин час премина в опознаване, пиене на чай и спомени за Джейкъб Тод.
— Какво стана с нашия добър приятел? — запита Паулина, защото никога не забравяше помощта на особняка англичанин в любовната й история с Фелисиано.
— От доста време не съм чувал за него — отговори капитанът. — Преди няколко години замина с мен за Англия. Беше доста потиснат, но морският въздух му се отрази благотворно и когато пристигнахме, си бе възвърнал доброто настроение. Според последните ми сведения, се готвел да създаде утопична колония.
— Да създаде какво? — възкликнаха в един глас Паулина и мис Роуз.
— Група, отделена от обществото, със собствени закони и управление, ръководена от принципите на равенството, свободната любов и съвместния труд, доколкото разбрах. Поне така ми обясняваше през цялото време, докато пътувахме.
— Той е по-смахнат, отколкото го смятахме — заяви мис Роуз с известно съчувствие към предания си кандидат.
— Винаги обявяваме за смахнати хората със собствен начин на мислене — отбеляза Паулина. — Самата аз имам идея и бих желала да я обсъдим с вас, капитан Съмърс. Вече огледахте „Фортуна“. За колко време би стигнала с пълна пара от Валпараисо до залива Пенас?
— До залива Пенас? Това е на юг от юга!
— Така е. По-надолу от Пуерто Айсен.
— Но какво ще търся там? Нататък има само острови, гори и дъжд, госпожо.
— Познавате ли онези места?
— Да, но мислех, че ще пътувам до Сан Франсиско.
— Опитайте от тези пастички, превъзходни са — прикани ги тя, като галеше кученцето.