Докато Джон и Роуз Съмърс разговаряха с Паулина в салона на Английския хотел, Елайза крачеше до мама Фресия в квартал „Алмендрал“. По това време започваха да пристигат учениците и гостите за сбирката в танцовата школа и по изключение мис Роуз й бе разрешила да отиде за няколко часа, придружавана от бавачката. Обикновено не я пускаше да ходи в школата без нея, но учителят по танци предлагаше спиртни напитки едва след залез-слънце и в ранните следобедни часове буйните младежи стояха надалеч. Елайза, решена да се възползва от единствената възможност да излезе на улицата без мис Роуз, замоли индианката да й помогне да изпълни плана си.
— Благослови ме, мамичко. Трябва да стигна до Калифорния и да потърся Хоакин — увещаваше я тя.
— Къде ще ходиш сама, и то бременна? — ахна ужасена бавачката.
— И да не ми помогнеш, пак ще замина!
— Ще обадя всичко на мис Роуз!
— Ако й кажеш, ще се убия. А после ще ти се явявам всяка нощ и ще те мъча, докато си жива, кълна ти се — отвърна девойката ожесточено и твърдо.
Предния ден бе видяла на пристанището как група жени се пазаряха да ги качат на един кораб. Изглеждаха съвсем различно от обичайните минувачки в града, лете и зиме увити в черни наметки, затова предположи, че са от развратниците, с каквито се веселеше вуйчо й Джон. „Това са развалени жени, лягат с мъже за пари и ще отидат право в пъкъла“, й бе обяснила някога мама Фресия. Бе доловила и откъслечни думи, когато веднъж капитанът разказваше на Джереми Съмърс за чилийките и перуанките, които заминавали за Калифорния с намерението да измъкнат златото от миньорите, но нямаше представа как става това. Ала щом онези жени можеха да пътуват сами и да оцелеят без чужда помощ, тя също щеше да се справи, заключи Елайза. Пристъпваше бързо, с разтуптяно сърце, полускрита зад ветрилото, изпотена от декемврийската горещина. В малка кадифена торбичка носеше накитите от чеиза си. Новите й ботинки се оказаха истинско мъчение, корсетът я стягаше в талията, а от вонята, лъхаща от откритите канавки, по които се стичаха нечистотиите на града, й се гадеше още повече, ала вървеше изправена, както бе възпитана през годините, когато пазеше равновесие с книга върху главата и свиреше на пиано с привързана към гърба метална пръчка. Мама Фресия пъшкаше и негодуваше на своя език и едва смогваше да я настигне с разширените вени и тлъстините си. Къде отиваме, момиче, за бога? Но Елайза не бе в състояние да й отговори, понеже не знаеше. Едно бе ясно — нямаше как да заложи скъпоценностите и да си купи билет за Калифорния, защото вуйчо й Джон непременно щеше да научи. Въпреки че всеки ден тук хвърляха котва десетки кораби, Валпараисо бе малък град и на пристанището всички познаваха капитан Джон Съмърс. Девойката не разполагаше и с лична карта, още по-малко с паспорт, а и не бе възможно да получи документи, тъй като тъкмо тогава легацията на Съединените щати в Чили бе затворена поради нещастната любов на американския дипломат към някаква чилийска дама. Елайза реши, че единственият начин да последва Хоакин Андиета в Калифорния бе да се промъкне тайно на някой кораб. Вуйчо й Джон разказваше, че понякога, с помощта на човек от екипажа, на борда се качвали нередовни пътници. Навярно някои успявали да се укрият по време на пътуването, други умирали и труповете им били изхвърляни незабелязано в морето, но ако ги видел, той наказвал по равно и пътника, и неговите съучастници. В такива случаи, споделяше вуйчо й, налагал с най-голяма строгост неоспоримата си власт като капитан — в открито море не съществували други закони и правосъдие, освен неговите.
Повечето от нелегалните сделки на пристанището според вуйчо й се сключвали в кръчмите. Елайза никога не бе стъпвала по такива места, но видя женска фигура да се отправя към близкото заведение и разпозна една от жените, които предния ден на кея искаха да се качат на кораба. Беше млада и закръглена, с две черни плитки, спуснати на гърба, облечена бе в памучна пола и бродирана блуза, с кърпа на раменете. Елайза я последва, без да се колебае, а мама Фресия остана на улицата да нарежда: „Там влизат само уличници, момичето ми, това е смъртен грях!“ Елайза бутна вратата и й трябваха няколко минути, за да се нагоди към полумрака и застоялия въздух, наситен с мирис на тютюн и вкисната бира. Пивницата бе препълнена с моряци и всички погледи се насочиха към тях двете. За миг настъпи напрегнато мълчание, а после избухна хор от освирквания и просташки закачки. Другата жена си проправи войнствено път, раздавайки удари наляво и надясно, когато някой правеше опит да я докосне, но Елайза се заизмъква назад слепешката, ужасена, без да разбира какво става и защо мъжете крещят. Стигна до вратата, но се сблъска с нов клиент, който тъкмо влизаше. Човекът възкликна нещо на непознат език и я задържа, когато тя се подхлъзна по пода. Като я видя, човекът се стъписа — Елайза, с целомъдрената си рокля и ветрилото нямаше никакво място там. На свой ред и тя го погледна и веднага позна готвача китаец, когото вуйчо й им бе представил предния ден.