— Обичали ли сте някога някого повече от собствения си живот, господине? — рече тя.
За пръв път, откакто се познаваха, Дао Циен я погледна в очите и навярно съзря нещо в тях, защото взе огърлицата и я пъхна под ризата си, а после й върна брошката. Стана, намести памучните си панталони и касапския нож на пояса и отново се поклони тържествено.
— Вече не работя за капитан Съмърс. Утре бригантината „Емилия“ вдига котва на път за Калифорния. Елате довечера в десет и ще ви кача на борда.
— Как?
— Не зная. Ще видим.
Дао Циен отново закима вежливо на раздяла и се отдалечи тихо и бързо, сякаш се бе изпарил. Елайза и мама Фресия се върнаха в танцовата школа тъкмо навреме, за да заварят кочияша, който от половин час ги чакаше и току надигаше манерката.
Някога напета и бърза, френска по произход, бригантината „Емилия“ вече бе прекосила много морета и отдавна бе забравила дръзката си младост. Тялото й бе изпъстрено с белези от дългите плавания, застарелите й хълбоци бяха натежали от полепнали миди, грохналите й стави скърцаха под напора на вълните, а зацапаните платна бяха кърпени безброй пъти като останки от одрипавяла фуста. Когато в слънчевото утро на 18 февруари 1849 г. бригантината вдигна котва от Валпараисо, на борда й имаше осемдесет и седем пътници от мъжки пол, пет жени, шест крави, осем свине, три котки, осемнайсет моряци, капитан холандец, щурман чилиец и готвач китаец. На „Емилия“ пътуваше и Елайза, но за присъствието й знаеше единствено Дао Циен.
Пътниците от първа класа бяха наблъскани на надстройката на носа, всички накуп, но все пак доста по-удобно от останалите, натикани в малки кутийки за по четири души или налягали направо на палубите, след като бяха хвърляли жребий къде да сместят вързопите си. Кабина под водолинията бе определена за петте чилийки, тръгнали да си опитат късмета в Калифорния. На пристанище Каляо щяха да се качат още две перуанки и без много глезотии щяха да се сместят при тях по две на койка. Капитан Винсент Кац разпореди на моряците и пътниците да нямат никакво вземане-даване с дамите, защото не допускал непристойни връзки на кораба си, а очевидно от негова гледна точка въпросните особи не бяха от най-добродетелните, но, естествено, по време на плаването заповедта му бе многократно пренебрегвана. На мъжете липсваше дамско общество, а жените, клети блудници, впуснали се в премеждията, нямаха пукната пара в джоба. Кравите и свинете, здраво привързани в тесни ясли на задната палуба, щяха да осигуряват прясно мляко и месо за всички, защото основната храна се състоеше от фасул, твърд черен сухар, сушено осолено месо и каквато риба успееха да уловят. За да разнообразят оскъдицата, пасажерите с повече възможности си носеха собствени провизии, преди всичко вино и тютюн, но мнозинството гладуваха. Две от котките се разхождаха свободно, за да държат на разстояние плъховете, понеже инак гризачите се плодяха до безчет през двата месеца плаване. Третата котка бе затворена при Елайза.
В търбуха на „Емилия“ бе събран всевъзможен багаж на пътниците, както и товарът, предназначен за търговия в Калифорния, натрупан така, че ограниченото пространство да се използва в най-голяма степен. Нищо не биваше да се пипа до крайната точка на пътуването, затова там можеше да влиза само готвачът, единственият, имащ право на достъп до строго разпределените дажби от продуктите. Дао Циен носеше ключовете окачени на кръста си и отговаряше лично пред капитана за съдържанието на трюмовете. Там, в най-дълбокото и тъмно място на кораба, бе скрита Елайза. Стените и покривът на хралупата й, с размери два на два метра, бяха образувани от бали и сандъци със стока, за легло й служеше един чувал, а за осветление имаше само останка от свещ. Разполагаше с паничка за храна, кана за вода и нощно гърне. Можеше да направи няколко крачки и да се протегне между денковете, можеше освен туй да плаче и да крещи колкото й глас държи, защото грохотът на вълните, разбиващи се в кораба, заглушаваше виковете й. Единствената й връзка с външния свят бе Дао Циен, който слизаше по всякакви поводи и при всяка възможност, за да я нахрани и да изпразни гърнето. За дружина си имаше само котката, затворена в трюма, за да се бори с плъховете, но през безкрайните кошмарни седмици на плаването клетото животно се побърка и в края на краищата Дао Циен му тегли ножа от състрадание.
Бяха вкарали Елайза на кораба в чувал, носен на рамо от един от многото докери, които качиха товарите и багажа във Валпараисо. Тя тъй и не разбра как Дао Циен е съумял да си осигури съучастничеството му и да надхитри капитана и щурмана, докато отбелязваха в книгата всички стоки. Няколко часа по-рано бе избягала чрез сложна измама, започнала с подправена писмена покана от семейство Дел Валие да посети имението им за няколко дни. Хрумването не бе лишено от смисъл. Неведнъж преди това дъщерите на Агустин дел Валие я бяха канили в чифлика и мис Роуз й бе разрешавала да отиде, естествено, придружена от мама Фресия. Елайза се сбогува с Джереми, мис Роуз и вуйчо си Джон с престорена лекота, макар в гърдите си да усещаше тежест, сякаш бе затисната от скала. Когато ги видя, седнали край масата за закуска, с английските вестници в ръце, в пълно неведение относно нейните планове, мъчителното раздвоение без малко щеше да я накара да се откаже. Те бяха единственото й семейство и означаваха за нея сигурност и благоденствие, ала тя бе прекрачила границата на приличието и връщане назад нямаше. Съмърсови я бяха възпитали в строги правила на порядъчно поведение и тежко провинение като нейното петнеше достойнството на всички. Бягството й накърняваше семейната чест, но поне им оставяше неизвестността — нищо не пречеше да обявят, че е умряла. Каквото и обяснение да измислеха за пред хората, Елайза нямаше да е там и нямаше да види как се терзаят от позора. Да замине да търси любовника си, й се струваше единственият възможен изход, но в мига на мълчаливата раздяла я облада такава горест, че бе на път да се разплаче и да признае истината. В този миг образът на Хоакин Андиета от нощта на заминаването му й се яви с безпощадна яснота, за да й напомни любовния дълг. Тя приглади няколко кичура, изплъзнали се от сресаните коси, наложи италианската сламена шапчица и излезе помахвайки с ръка за сбогом.