— Свали си ризата, синко, ще трябва хубавичко да те наложа, дано най-сетне проумееш. Колко пъти съм ти казвал, че най-големите беди на Китай са хазартът и публичните домове? На комар хората пропиляват плодовете на труда си, а във вертепите — здравето и живота си. С такива пороци никога няма да станеш добър лекар, нито добър поет.
Дао Циен бил шестнайсетгодишен, когато през 1839 г. избухнала Опиумната война между Китай и Великобритания. По онова време Китай вече бил завладян от просяците. Цели тълпи бедняци напускали земите си и пристигали с дрипите и циреите си в градовете, откъдето ги гонели насила, принуждавайки ги да бродят като глутници изгладнели кучета по пътищата на империята. Шайки разбойници и размирници устройвали засада след засада на правителствените войски в истинска безкрайна партизанска война. Настанали дни на разруха и грабеж. Отслабналата имперска армия, командвана от продажни офицери, които получавали от Пекин противоречиви заповеди, не била в състояние да даде отпор на могъщия и стегнат английски морски флот. Военачалниците не разчитали и на народната подкрепа, защото на селяните им омръзнало да гледат как войниците опустошават нивите им, опожаряват селата им и изнасилват дъщерите им. След почти четиригодишна съпротива Китай трябвало да приеме унизителното поражение, да заплати на победителите сума, равна на двадесет и един милиона долара, да им предаде Хонконг и да им разреши да създадат свои „концесии“ — жилищни квартали, снабдени с дипломатически имунитет. Обитавали ги чужденците, подсигурени със собствена полиция, обслужване, управление и закони, както и със собствени войски за отбрана — същински обособени държави на китайска територия, откъдето европейците ръководели търговията, на първо място с опиум. В Кантон неприятелите влезли едва пет години по-късно, но след като станал свидетел на срамното поражение на своя император, пред когото благоговеел, и на сриването на стопанските и нравствените устои на родината, учителят по иглотерапия решил, че повече няма смисъл да живее.
През войната сърцето на престарелия джун и се късало и той изгубил покоя, постигнат с толкова усърдие през целия му живот. Неговата безкористност и безразличието му към материалите въпроси се изострили дотам, че Дао Циен трябвало да му дава храна в устата, тъй като по цели дни не ядял нищо. Започнал да прави грешки в сметките и кредиторите захлопали по вратата, но той не им обърнал никакво внимание, защото всичко, свързано с парите му се струвало недостойно бреме, от което мъдреците били поначало освободени. В старческото си умопомрачение през последните години учителят забравил добрите си намерения да осинови своя ученик и да му намери съпруга и всъщност бил толкова отнесен, че често се вглеждал слисано в Дао Циен, без да може да си спомни името му и да го намести сред бъркотията от лица и събития, затлачили паметта му без ред и смисъл. Все пак събрал достатъчно разум, за да уточни подробностите на погребението си, защото най-важното събитие в живота на знатния китаец е собствената му смърт. Мисълта да сложи изискан край на покрусата се въртяла в главата му от доста време, но изчаквал развръзката на войната с тайната налудничава надежда да доживее победата на войските на Поднебесната империя. Наглостта на чужденците била непоносима и го изпълвала с огромно презрение към безогледните фан уей, бледи призраци, които не се миели, пиели мляко и алкохол, нямали понятие от основните правила на доброто възпитание и не били способни да почитат прадедите си както подобава. Според него търговските споразумения били израз на великодушието на императора към неблагодарните диваци, а те, вместо да му се кланят с възхвали и признателност, искали още и още. Подписването на Нанкинския договор било последният удар за джун и. Всички, от императора до най-обикновения китаец, били опозорени. Как щели да си възвърнат честта след такова падение?