Дао Циен
Дао Циен се качил на малко корабче сампан и се отправил за Хонконг с намерението да започне нов живот. Сам той бил вече джун и, подготвен от най-добрия учител в Кантон да упражнява китайската народна медицина. Дължал вечна благодарност на духовете на достопочтените си предци, насочили неговата карма по този забележителен път. Ала преди всичко, решил той, трябвало да си потърси жена, защото вече прехвърлял възрастта за задомяване и безбрачието му тежало твърде много, а и липсата на съпруга била явен признак на бедност. Лелеел надежда да си намери крехка девойка с красиви нозе. Златните лотоси на избраницата не бивало да надминават три-четири инча на дължина и очаквал да са пълнички и пухкави на пипане като на неколкомесечно бебе. Възхищавал се от походката на девойките с мъничките им крачета, от ситните им, неуверени крачки с изопнати бедра, сякаш всеки миг ще паднат, от олюляването им, напомнящо за тръстиката на брега на езерцето в градината на неговия учител. Не понасял големите, мускулести и студени крака на селянките. В родния си край бил виждал отдалеч момиченца с превързани стъпала, гордост за семействата им, защото несъмнено щели да ги омъжат добре, но едва когато се запознал с проститутките в Кантон, за пръв път можал да подържи в ръце такива
златни лотоси и изпаднал във възторг от кукленските бродирани пантофки, които никога не се сваляли, тъй като в продължение на дълги години обезобразените кости отделяли слуз с неприятна миризма. След като се докоснал до тях, разбрал, че изяществото им е родено в постоянна болка, а това ги правело още по-примамливи. Тогава оценил по достойнство книгите от сбирката на учителя си, посветени на женските нозе — там се изброявали пет отделни вида и осемнадесет стилови разновидности на златни лотоси. Освен това Дао Циен искал жена му да е много млада, защото красотата била краткотрайна, очертавала се към дванайсетата година и повяхвала скоро след навършване на двайсетата, както бил чувал от своя учител. Неслучайно най-прославените героини в китайската литература умирали тъкмо в момента на най-голямото си очарование. Блажени били онези, които си отивали, преди да бъдат съсипани от възрастта, защото хората ги помнели в разцвета на тяхната свежест. Имало и практически причини да предпочита току-що напъпила девойка — тя щяла да го дари със синове, а той щял лесно да укроти характера й и да я направи наистина покорна. Нямало нищо по-отблъскващо от свадливата жена. Бил виждал съпруги, способни да оплюят и да удрят плесници на мъжете и синовете си дори на улицата, пред съседите. Подобно оскърбление от ръката на жена означавало за мъжа връх на позора. На борда на сампана, понесъл го бавно през деветдесетте мили от Кантон до Хонконг, докато се отдалечавал с всяка изминала минута от предишния си живот, Дао Циен мечтаел за такова момиче, за насладата и за синовете, които щял да има с нея. Отново и отново броял парите в кесията си, сякаш чрез пресмятане можел да ги умножи, но било ясно, че не стигали за невяста с желаните качества. Въпреки това, независимо от силния копнеж, нямал намерение да се примири с какво да е и да търпи до края на дните си жена с големи крака и лош нрав.