Дао Циен започнал да залага на фан тан и след по-малко от два часа изгубил всичките си пари, а медицинските инструменти запазил само защото не се бил сетил да ги вземе със себе си. В игралната зала ехтели толкова силни крясъци, че залозите се правели със знаци през гъстия тютюнев дим. Включил се в много проста игра с шепа жетони, захлупени под чаша. Събирали облозите, броели жетоните по четири наведнъж и който отгатнел колко остават — един, два, три или нито един — печелел. Дао Циен едва смогвал да следи с поглед ръцете на мъжа, който хвърлял и броял жетоните. Сторило му се, че онзи не играе честно, но да го обвини пред всички щяло да е толкова голяма обида, че в случай на грешка би я заплатил с живота си. В Кантон край игралните домове всеки ден събирали труповете на несполучили дръзки играчи, а Хонконг едва ли се различавал много в това отношение. Прибрал се в таванската си бърлога, проснал се на рогозката и заплакал като дете, спомняйки си как го налагал с пръчката престарелият му възпитател. Отчаянието му траяло до следващия ден, когато проумял с потресаваща яснота своето нетърпение и гордост. Тогава се разсмял от сърце на урока, убеден, че немирният дух на неговия наставник е излязъл на пътя му, за да го научи на още нещо. Сред пълния мрак го била разбудила глъчката вкъщи и на улицата. Било късно сутринта, но в неговата дупка не прониквал нито лъч естествена светлина. Облякъл пипнешком единствената смяна чисти дрехи, все още смеейки се сам на себе си, грабнал лекарската чанта и тръгнал към пазара. В района, където били подредени сергиите на татуировчиците, с навесени от горе до долу по тях парчета плат или хартия, изпъстрени с рисунки, се предлагали хиляди модели, от сдържани цветчета в индиговосин туш до приказни дракони в пет цвята, с разперени криле и огнен дъх, достатъчно големи, за да украсят целия гръб на як мъж. Дао Циен прекарал половин час в пазарлъци и най-сетне се споразумял с някакъв художник да получи татуировка срещу отвара за прочистване на черния дроб. За по-малко от десет минути човекът изписал отгоре на дясната му ръка, с която залагал, думичката „не“ с красиви строги линии.
— Ако останете доволен от лекарството, препоръчайте услугите ми на приятелите си — помолил го Дао Циен.
— Ако останете доволен от татуировката, направете същото — отвърнал художникът.
Дао Циен винаги казвал, че татуировката му донесла късмет. Излязъл от магазинчето сред олелията на пазара, запробивал си път с блъскане и с лакти в навалицата по тесните улички. Не се мяркал нито един чужденец и тържището изглеждало съвсем като кантонското. Глъчката отеквала като грохот на водопад, продавачите хвалели качествата на стоката си, а клиентите се пазарели с цяло гърло сред оглушителната врява на птиците в клетките и ревовете на животните, чакащи ред да минат под ножа. Вонята на пот, живи и умрели животни, изпражнения и боклуци, подправки, опиум, гозби и всевъзможни продукти и твари от земята, въздуха и водата, била толкова наситена, че можела да се пипне с ръка. Видял някаква жена да продава раци. Измъквала ги живи от чувал, попарвала ги за няколко минути в котел с вода, гъста и лепкава като тиня, после ги изваждала с цедката, потапяла ги в соев сос и ги предлагала на минувачите върху къс хартия. Ръцете й били покрити с брадавици. Дао Циен се договорил с нея да му дава обед в продължение на един месец в замяна на лек за нейния недостатък.
— А, виждам, че много обичате раците — рекла тя.
— Не мога да ги понасям, но ще ги ям за наказание, за да не забравя никога един урок и да го запомня завинаги.
— А ако до месец не ме излекувате, кой ще ми върне изядените раци?
— Ако до месец сте още с брадавици, ще изгубя доброто си име. Кой ще купува тогава лекарствата ми? — засмял се Дао.
— Тъй да бъде.
Ето как Дао Циен започнал новия си живот като свободен човек в Хонконг. За два-три дни възпалението на ръката му преминало и линиите на татуировката заприличали на ясно очертани синкави вени. В продължение на месец, докато обикалял сергиите на пазара, за да предлага лечителските си умения, ядял само варени раци по веднъж на ден и толкова отслабнал, че можел да пъхне монета във вдлъбнатините между ребрата си. Всяко животинче, което поднасял към устата си, борейки се с отвращението, го карало да си спомня с усмивка за своя учител, комуто също не допадали раците. Брадавиците на жената изчезнали за двайсет и шест дни и тя от благодарност разнесла добрата новина из целия квартал. Предложила му раци за още един месец, ако я излекува от пердетата на очите, но Дао решил, че вече е наказан достатъчно и може да си позволи да не вкусва такива гадини до края на живота си. Вечер се прибирал в своята хралупа капнал от умора, броял монетите на светлината на свещта, прибирал ги скришом под една дъска на пода, а после сгрявал вода на мангала, за да прокара глада си с чай. От време на време, когато нозете или волята му отмалявали, си купувал паничка ориз, малко захар или лула опиум и дълго им се наслаждавал, благодарен, че на света има такива прекрасни дарове като утешението на ориза, сладостта на захарта и несравнимите блянове на опиума. Харчел само за наема, за уроци по английски, за бръснене на челото си и за пране на дрехите, защото не бивало да ходи като просяк. Учителят му се обличал като истински мандарин. „Безупречният външен вид е белег на добро възпитание — не е все едно дали си джун и или селски знахар. Колкото по-беден е болният, по-разкошни трябва да са твоите дрехи, от уважение към него“, наставлявал го той. Малко по малко Дао Циен взел да се прочува, най-напред между хората от пазара и техните роднини, а после из квартала край пристанището, където лекувал моряците от рани след побоища, скорбут, венерически язви и отравяния.