Събудил се по пладне, облян от ярката светлина на грейналото слънце, с огромно усилие отворил очи, надигнал се криво-ляво и се намерил заобиколен от небе и вода. Доста време му било нужно, за да осъзнае, че лежи по гръб върху голямо кълбо от въжета насред палубата на някакъв кораб. Плисъкът на вълните в стените на корпуса кънтял в главата му, сякаш биели огромни камбани. Сторило му се, че чува гласове и викове, но не бил сигурен, защото като нищо можело да се е продънил в ада. Успял да застане на колене и да пропълзи няколко метра, но му се доповръщало и се строполил по очи. Не след дълго върху главата му внезапно се изляла кофа ледена вода и непознат глас му заговорил на кантонски. Вдигнал очи и видял приятно безбрадо лице да го поздравява с широка усмивка на почти беззъбата си уста. Нова кофа с морска вода го извадила от вцепенението. Младият китаец, който така старателно го поливал, се навел над него и се закикотил с цяло гърло, пляскайки се по бедрата, сякаш плачевното му състояние било до немай-къде комично.
— Къде съм? — успял да изломоти Дао Циен.
— Добре дошъл на борда на „Либърти“! Плаваме в посока на запад, както изглежда.
— Но аз не желая да ходя никъде! Трябва веднага да сляза!
Нов смях посрещнал искането му. Когато най-сетне овладял кискането си, младежът му обяснил, че са го „наели“ по същия начин, както и самия него няколко месеца по-рано. Дао Циен помислил, че ще припадне. Похватът бил известен. Ако не достигали мъже за попълване на екипажа, въпросът бързо се решавал, като напивали или цапардосвали по главата по-лековерните, за да ги качат на кораба против волята им, докато са замаяни. В открито море животът бил суров и ниско платен, а злополуките, недохранването и болестите покосявали всички наред. При всеки курс умирали по неколцина, телата им свършвали на океанското дъно и никой не си спомнял повече за тях. Капитаните обикновено били пълновластни господари, не давали сметка пред никого и наказвали всяко провинение с побой. В Шанхай дори се стигнало до джентълменско споразумение между капитаните да не отвличат свободни мъже и да не си отнемат един другиму моряците. Преди договорката всеки, който слизал да пийне на пристанището, рискувал да осъмне на друг кораб. Така щурманът на „Либърти“ решил да замести мъртвия готвач с Дао Циен — за него всички „жълти“ били еднакви и нямало никаква разлика дали е един или друг. След като го напоил, накарал да го качат на борда. Преди Дао да се събуди, наложили палеца му под договора и го обвързали на служба за две години. Смисълът на случилото се бавно се очертал в притъпения мозък на Дао Циен. Дори не му минало през ум да окаже съпротива, защото това било равнозначно на самоубийство, но се зарекъл да избяга, щом спрат на сушата, в която и да е точка на земното кълбо.
Младежът му помогнал да се вдигне на крака и да се умие, после го отвел в трюма на кораба, където се намирали каютите и хамаците. Посочил му неговото място и сандъка, в който му се полагало да прибере вещите си. Дао Циен смятал, че е изгубил всичко, но видял чантата с медицинските инструменти върху определения му за спане нар. Щурманът съобразил да я прибере. Но портретът на Лин останал в нейния олтар. Дао с ужас осъзнал, че духът на жена му навярно няма да успее да го намери сред океана. Първите дни на плаването се оказали мъчителни, било му зле и на моменти се изкушавал да скочи през борда и веднъж завинаги да сложи край на страданията. Но щом успял да се задържи изправен на нозете си, го пратили в първобитния камбуз, където съдините висели на куки и при всяко поклащане се блъскали с оглушително дрънчене. Пресните продукти, купени от Хонконг, бързо свършили и скоро не останало нищо друго освен риба и осолено месо, фасул, захар, мас, червясало брашно и толкова стар сухар, че нерядко се налагало да го разбиват с чук. Гозбите неизменно се заливали със соев сос. За всеки моряк имало и по половин литър ракия на ден за промиване на мъката и за жабурене, защото възпалените венци били едно от изпитанията на морския живот. За капитанската трапеза пък Дао Циен разполагал с яйца и английски конфитюр, но го предупредили да ги брани с цената на живота си. Дажбите били пресметнати да стигнат за цялото пътуване, освен в случай на природно бедствие, като буря, която да ги отклони от пътя, или безветрие, което да ги принуди да спрат на място. Допълвали наличностите с прясна риба, уловена по пътя в мрежите. От Дао Циен не се очаквали готварски способности — задачата му била да надзирава храната, алкохола и прясната вода, разпределени на човек, да внимава да не се развалят продуктите и да не ги изгризат плъховете. Освен това трябвало да дава наряди по почистването и поддръжката на кораба като всеки друг моряк.