След седмица започнало да му харесва да е на чист въздух, да върши тежка работа и да общува с хора, събрани от четирите посоки на света, всеки със своята история, своите неволи и своите умения. По време на почивките някой засвирвал на някакъв инструмент или сядали на групи да си разказват приказки за морски призраци и за чудно красиви жени в далечни пристанища. Членовете на екипажа били родом от различни места, говорели на различни езици, имали различни обичаи, но ги свързвало нещо подобно на приятелство. Съзнанието, че са откъснати от света и се нуждаят един от друг, превръщало в другари мъже, които на сушата не биха се погледнали. Дао Циен отново започнал да се смее, както не се бил смял отпреди заболяването на Лин. Една сутрин щурманът го повикал, за да го представи лично на капитан Джон Съмърс, когото Дао бил виждал само отдалеч на командния мостик. Озовал се пред висок, обветрен в разни географски ширини мъж, с тъмна брада и стоманен поглед. Капитанът се обърнал към него чрез офицера, който говорел малко кантонски, но Дао му отговорил на своя книжовен английски, с подчертано аристократичното произношение, усвоено от Ебенизър Хобс.
— От мистър Огълсби чувам, че си нещо като лечител.
— Аз съм лекар — джун и.
— Лекар ли? Как така лекар?
— Китайската медицина е с доста векове по-стара от английската, капитане — леко се усмихнал Дао Циен, повтаряйки буквално думите на приятеля си Ебенизър Хобс.
Капитан Съмърс вдигнал вежди, разгневен от нахалството на дребния човечец пред него, но истината го обезоръжила. Разсмял се искрено.
— Хайде, мистър Огълсби, налейте по чаша бренди. Да се чукнем с доктора. Това е рядък случай — за пръв път имаме свой лекар!
Дао Циен не изпълнил заканата си да избяга на първото пристанище, в което „Либърти“ хвърлил котва, защото нямало къде да отиде. Да се върне към отчаяното си съществуване на вдовец в Хонконг, било също толкова безсмислено, колкото и да се носи по морето. Било все едно дали е там, или тук, а като моряк щял поне да пътува и да опознае методите за лечение по света. Измъчвала го само мисълта, че при това скиталчество сред вълните Лин едва ли ще го открие, макар да зовял името й в четирите посоки на света. На първото пристанище слязъл като другите матроси с разрешение да остане на сушата шест часа, но вместо да пилее времето по кръчмите, отишъл на пазара да търси подправки и билки по заръка на капитана. „Щом си имаме доктор, ще ни трябват и лекарства“, рекъл му той. Връчил му кесия с точно отброени монети и го предупредил, че ако му хрумне да избяга или да го измами, щял да го търси, докато го хване, и щял да му пререже гърлото със собствените си ръце, защото още не бил роден човекът, способен безнаказано да се подиграе с него.
— Ясно ли е, китаецо?
— Ясно е, англичанино.
— Ще се обръщаш към мен с „господине“!
— Да, господине — отвърнал Дао Циен, свеждайки очи, защото привиквал да не гледа белите в лицето.
Първата му изненада била откритието, че Китай не е единственият център на вселената. Имало и други култури, наистина не толкова развити, но много по-силни. Дотогава не си представял, че британците управляват значителна част от света, както и не подозирал, че други фан уей са господари на обширни колонии в далечни земи, разположени на четири континента, както се постарал да му обясни капитан Джон Съмърс в деня, когато Дао му извадил развален зъб край бреговете на Африка. Извършил операцията чисто, почти безболезнено, благодарение на комбинацията от златните игли, набодени в слепоочията, и втрит във венеца мехлем от карамфил и евкалиптово масло. Когато приключил и пациентът, доволен и признателен, седнал да си доизпие бутилката, Дао Циен се осмелил да запита накъде са тръгнали. Смущавало го, че се носи насам-натам слепешката и пред очите му е само мъглявата линия на хоризонта между безкрая на небето и морската шир.