— Пътуваме към Европа, но за нас това няма значение. Ние сме моряци, живеем на вода. Искаш ли да се прибереш вкъщи?
— Не, господине.
— Имаш ли някъде семейство?
— Не, господине.
— Значи ти е безразлично дали пътуваме на север или на юг, на изток или на запад, тъй ли?
— Да, но искам да зная къде съм.
— Защо?
— За в случай че падна зад борда или корабът потъне. Духът ми ще трябва да е наясно къде е, за да се прибере в Китай, инак ще се скита без посока. Небесните порти са в Китай.
— Какви ги измисляш? — разсмял се капитанът. — Значи, за да идеш в рая, трябва да умреш в Китай? Погледни картата, човече. Вярно, твоята страна е най-голямата, но има още много свят извън нея. Ето, тук е Англия, тя е малък остров, но ако прибавиш колониите ни, ще видиш, че в наши ръце е повече от половината земя.
— Как е възможно?
— Както в Хонконг — с войни и с подлости. Съчетаваме могъщество по море, алчност и чувство за ред. Не сме по-висши, а по-жестоки и по-решителни. Не се гордея много, че съм англичанин, но когато пропътуваш толкова, колкото аз, и ти няма да се гордееш, че си китаец.
През следващите две години Дао Циен стъпил на твърда земя три пъти, единият от тях в Англия. Смесил се с простолюдието на пристанището, вървял по улиците на Лондон и наблюдавал новостите с очи на удивено дете. Фан уей били пълни с изненади — от една страна им липсвала всякаква изтънченост и се държали като диваци, но от друга били способни на чудни изобретения. Дао установил, че и в родината си англичаните страдат от същата надменност и невъзпитание, проявявани и в Хонконг — отнасяли се към него без никакво уважение, а вежливостта и културното поведение им били напълно чужди. Допила му се бира, но го изблъскали от кръчмата — не пускаме тук жълти кучета, му викнали. Скоро се събрал с други азиатски моряци, отишли в заведението на някакъв стар китаец и там седнали да ядат, да пият и да пушат на спокойствие. Докато слушал разказите на останалите, Дао проумял колко много още му предстои да види, но стигнал до заключението, че първо трябва да се научи да използва юмруците си и ножа. Каква полза от знанията, ако човек не е в състояние да се защити! Мъдрият учител по иглотерапия бил пропуснал да му преподаде и това основно правило.
През февруари 1849 г. „Либърти“ хвърлил котва във Валпараисо. На следващия ден капитан Джон Съмърс го повикал в каютата си и му връчил писмо.
— Дадоха ми го на пристанището — за теб е, от Англия.
Дао Циен взел плика, лицето му порозовяло и грейнало в широка усмивка.
— Само не казвай, че е любовно послание! — пошегувал се капитанът.
— По-хубаво е — отвърнал Дао и го мушнал под ризата си. Писмото можело да е само от приятеля му Ебенизър Хобс — първото, което получавал през двете години, прекарани на кораба.
— Ти свърши добра работа, Циен.
— Мислех, че не ви харесва яденето ми, господине — усмихнал се Дао.
— Като готвач нищо не струваш, но разбираш от медицина. За две години при нас не е умрял нито един човек и няма нито един болен от скорбут. Знаеш ли какво означава това?
— Късмет.
— Договорът ти изтича днес. Сигурно можех да те напия и да те накарам да подпишеш нов. С друг навярно бих постъпил така, но на теб дължа някои услуги, а аз винаги уреждам дълговете си. Искаш ли да продължиш с мен? Ще ти увелича заплатата.
— Накъде?
— Към Калифорния. Напускам този кораб. Наскоро ми предложиха да поема параход, а аз от години очаквам такава възможност. Ще се радвам да дойдеш.
Дао Циен бил чувал за параходите и изпитвал паника от тях. Само крайно припрени люде можели да измислят огромните котли, пълни с вряла вода, за да произвеждат пара и да задвижват някакви адски машинарии. Нима не било по-хубаво да се пътува с бързината на вятъра и морските течения? Защо да се предизвиква природата? Носели се слухове как котлите избухвали в открито море и попарвали моряците живи. Парчета човешки тела, сварени като скариди, се разхвърчавали във всички посоки за храна на рибите, а душите на нещастниците, разкъсани сред грохота на взрива и вихрите пара, никога нямало да се приберат при дедите си. Дао Циен ясно си спомнял как изглеждала малката му сестричка, след като я залял котелът с вряща вода, спомнял си също как стенела от ужасните болки и как се виела в предсмъртни мъки. Не смятал да поема такъв риск. Не го блазнело особено златото в Калифорния, пръснато като скални късове по земята, както се приказвало. Нищо не дължал на Джон Съмърс. Капитанът бил малко по-търпелив от повечето фан уей и се отнасял към екипажа доста справедливо, но не бил негов приятел и никога нямало да бъде.