— Не, благодаря, господине.
— Не искаш ли да видиш Калифорния? Може да се замогнеш бързо и да се прибереш в Китай като богаташ.
— Да, но на кораб с платна.
— Защо? Параходите са по-надеждни и по-бързи.
Дао Циен не пожелал да обясни причините. Замълчал със сведени очи, с шапка в ръка, докато капитанът допил уискито си.
— Не мога да те задължа — рекъл най-сетне Съмърс. — Ще ти дам препоръчително писмо до приятеля ми Винсент Кац, капитан на бригантината „Емилия“ — той също вдига котва на път за Калифорния тези дни. Доста своенравен холандец, много религиозен и строг, но е добър човек и добър моряк. Ще пътуваш по-бавно, но не е изключено да се видим в Сан Франсиско и ако съжалиш за избора си, можеш да се върнеш да работиш при мен.
Капитан Джон Съмърс и Дао Циен си подали ръка за първи път.
Пътуването
Свита в дупката си на дъното на кораба, Елайза се приближаваше към смъртта. Към тъмнината и усещането, че е зазидана за цял живот, се прибавяше смрадта — неопределима смес от мириса на сандъците и балите, на бъчвите с осолена риба и налепите по корпуса на старото корито. Отличното й обоняние, което преди й бе толкова полезно, за да оцелява дори със затворени очи, сега се бе превърнало в уред за мъчение. Единствен другар й бе чудноватата трицветна котка, погребана като нея в трюма, за да я пази от плъховете. Дао Циен я увери, че ще свикне с вонята и затворническия живот — човешкото тяло се нагажда към всичко, когато е нужно. Пътуването ще трае дълго и няма да може да излиза на въздух, добави той, затова по-добре ще е да престане да мисли, за да не полудее. Вода и храна щеше да има, обеща й Дао Циен, сам щеше да й ги набави, щом му се удадеше да се промъкне до трюма, без да буди подозрение. Бригантината беше малка, но претъпкана с народ и нямаше да е трудно да се измъква по различни поводи.
— Благодаря. Когато стигнем в Калифорния, ще ви дам тюркоазената брошка.
— Задръжте си я, вече ми платихте. Ще ви потрябва. Защо отивате в Калифорния?
— За да се омъжа. Годеникът ми се казва Хоакин. Обзе го треската за злато и замина. Каза, че ще се върне, но не мога да го чакам.
Щом корабът напусна залива на Валпараисо и навлезе в открито море, Елайза започна да бълнува. Прекара цели часове просната в мрака, изгубила човешки облик, потънала в собствените си нечистотии. Чувстваше се толкова зле, че не помнеше къде се намира и защо. Най-сетне капакът на трюма се отвори и Дао Циен се появи с парче свещ в едната ръка и чиния с храна в другата. Щом я видя, разбра, че момичето не може да сложи и хапка в устата. Хвърли вечерята на котката и тръгна да търси ведро с вода, за да почисти болната. Най-напред я накара да изпие силна отвара от джинджифил и й постави дузина от златните си игли, докато стомахът й се успокои. Елайза почти не усети как той свали всичките й дрехи, изми я внимателно с морска вода, изплакна я с чаша сладка вода и я разтри от глава до пети с балсам, препоръчван при маларични пристъпи. Скоро тя се унесе, загърната в кастилското одеяло, с котката в нозете, а Дао Циен се качи на палубата и се зае да плакне дрехите в морето, като се стараеше да не привлича внимание, въпреки че по това време моряците спяха. Пътниците, качили се на кораба във Валпараисо, страдаха също като Елайза от морската болест пред равнодушните погледи на тръгналите три месеца по-рано от Европа, които първоначално бяха преминали през същото изпитание.
През следващите дни новодошлите на борда на „Емилия“ взеха да се приспособяват към люлеенето и към привичните за дългите пътешествия занимания, а в това време състоянието на Елайза долу в трюма все повече се влошаваше. Дао Циен използваше всяка възможност, за да отскача при нея — даваше й да пие, търсеше всякакви начини да спре повръщането, но с изненада виждаше, че вместо да се подобри, страданието й се задълбочаваше. Китаецът приложи всички познати при подобни случаи методи, опита отчаян и други средства, но Елайза така и не успяваше да задържи почти нищо в стомаха си и все повече се обезводняваше. Дао разтваряше във вода, сол и захар и с безкрайно търпение й даваше да пие лъжичка по лъжичка, но и през следващите две седмици не настъпи видимо подобрение, докато накрая кожата на младата жена изтъня като пергамент — Елайза не можеше дори да се надигне, за да прави движенията, за които Дао настояваше. „Не се ли движиш, тялото ти се схваща, а умът ти се замъглява“, повтаряше той. Бригантината се отби за кратко в пристанищата на Кокимбо, Калдера, Антофагаста, Икике и Арика и всеки път той се мъчеше да я убеди да слезе на брега и да се върне у дома, уплашен от все по-окаяния й вид.