— Опиум. Ще те унася, та времето да мине по-бързо.
— Опиум? От него човек губи разсъдъка си!
— Ти и без това си го изгубила, какво повече — усмихна се Дао.
— Искаш да ме убиеш ли?
— Точно така. Не успях, когато кръвта ти изтичаше и сега ще го постигна с опиум.
— Ох, Дао, страх ме е…
— Вреди многото опиум. По малко е добра утеха, а аз ще ти дам много малко.
Елайза не разбра колко е много и колко е малко. Дао Циен й даваше от своите отвари — кост от дракон и черупка от стрида, а опиума отмерваше така, че да й осигури няколко часа благодатен унес, но без да й позволява да се изгуби в рая, от който връщане назад нямаше. Тя прекара следващите седмици залутана из непознати галактики, далеч от мръсната бърлога, където лежеше тялото й, и се будеше само когато слизаха да я нахранят, да я измият и да я накарат да прави по няколко крачки из теснините на трюма. Не усещаше мъчителното съжителство с бълхите и въшките, нито отвратителната воня, която я тормозеше в началото, защото опиумът притъпяваше забележителното й обоняние. Влизаше и излизаше от сънищата си неусетно, после дори не ги помнеше, но Дао Циен се оказа прав — времето изтече неусетно. Асусена Пласерес не разбираше защо Елайза пътува при такива условия. Никоя от другите пътнички не бе платила за билет — бяха се разбрали с капитана да му се издължат при пристигането в Сан Франсиско.
— Ако слуховете са верни, там само за един ден можеш да спечелиш петстотин долара. Миньорите плащат в чисто злато. От месеци не са виждали жени и вече едва издържат. Говори с капитана, ще му платиш, като пристигнеш — настояваше Асусена в миговете, когато Елайза идваше на себе си.
— Аз не съм като вас — отвръщаше момичето, зареяно в сладостната мъгла на опиата.
Асусена Пласерес успя да накара Елайза да й разкаже, в моменти на просветление, част от историята си. Мисълта, че помага на момиче, избягало заради своя любим, начаса завладя въображението й и оттам насетне се грижеше за болната с още по-голямо старание. Вече не само изпълняваше задължението да я храни и мие, а оставаше край нея просто за да я погледа как спи. Когато Елайза беше будна, тя й описваше собствените си патила, учеше я как да се моли — по нейно мнение това бе най-добрият начин да прекарваш часовете, без да мислиш, и същевременно да спечелиш Всевишния с най-малко усилия. За жена с моята професия, увери я тя, по-добро средство няма. Перуанката спестяваше съвестно част от доходите си, за да купи индулгенции от църквата и да намали по този начин дните, предопределени й за чистилището в бъдещия живот, макар че според нейните сметки, никога нямаше да си набави достатъчно, за да изплати всички свои грехове. Седмиците минаваха, а Елайза не знаеше дали е ден, или нощ. От време на време смътно долавяше женско присъствие край себе си, но после заспиваше и се събуждаше объркана, неспособна да определи кого е видяла насън — Асусена Пласерес или младата жена с черни плитки, сплескан нос и изпъкнали скули, каквато вероятно е била мама Фресия в младини.