Главните улици, очертани на широки полукръгове, чиито краища слизаха до брега, се пресичаха от други, прави, които тръгваха от върха на хълма и свършваха на кея; някои от тях бяха толкова стръмни и кални, че дори мулетата не успяваха да ги изкачат. Внезапните бурни пориви на вятъра вдигаха вихрушки от прах и пясък, но миг по-късно всичко се уталожваше и небето заискряваше безоблачно. Вече съществуваха няколко здрави постройки, десетки други в момента се строяха, като някои от тях даваха вид на бъдещи луксозни хотели, всички останали обаче бяха безредно струпани временни убежища, бараки, ламаринени, дървени или картонени колиби, магазинчета от брезент и навеси от слама. Дъждовете на отминалата наскоро зима бяха превърнали кея в блато, малкото превозни средства затъваха в калта, а за преминаване по затлачените от боклуци, счупени бутилки и други отпадъци канавки бяха нахвърляни дъски. Вади и отходни канали нямаше, кладенците бяха замърсени, холерата и дизентерията сееха смърт, освен сред китайците, които по традиция пиеха чай, и сред чилийците, израснали с нечистата вода в родината си и станали по този начин недосегаеми за обичайните бактерии. Отдадено на трескава дейност, разноликото множество гъмжеше наоколо, блъскаше се и се препъваше в строителни материали, бурета, сандъци, магарета и каруци. Носачите китайци уравновесяваха товара си в краищата на дълъг прът, без да ги е грижа дали ще цапардосат някого; снажните и кротки мексиканци изкачваха хълмовете тичешком, понесли на гръб денкове, равни на собственото им тегло; малайците и хавайците не пропускаха повод, за да се сбият; янките нахлуваха на кон в пригодените набързо магазини и мачкаха всеки, който се изпречеше на пътя им; родените по тези места калифорнийци се перчеха гордо с красивите си бродирани жакети, сребърни шпори и панталони с два реда златни капси от двете страни, от кръста до петите. Олелията от свади и произшествия се прибавяше към звънтежа на чукове, триони и кирки. Час по час проехтяваха изстрели, но никой не се стряскаше — един мъртвец повече или по-малко, нима имаше значение, кражбата на сандъче с пирони обаче привличаше на мига група възмутени граждани, готови да запретнат ръкави и лично да раздадат правосъдие. Имуществото тук бе далеч по-ценно от живота, присвояването на повече от сто долара се заплащаше с бесилка. На всяка крачка имаше комарджийници, барове и saloons, с нарисувани по стените голи жени поради липса на истински. В палатките се продаваше какво ли не, но предимно алкохол и оръжие, и при това на безбожни цени — никой нямаше време за пазарлъци. Клиентите плащаха почти винаги в злато, без да си правят труда да събират останалия по везните прах. Дао Циен отсъди, че прочутата Гум сан, Златната планина, за която толкова много бе слушал, е същински ад и изчисли, че при тези цени, спестяванията му щяха да се стопят доста скоро. Торбичката с накити на Елайза нямаше да им е от голяма полза — чистият метал бе единственото платежно средство по тези земи.
Елайза с усилие си проправяше път през тълпата, залепена за Дао Циен и благодарна на мъжките дрехи, защото никъде наоколо не се забелязваха жени. Седемте пътнички от „Емилия“ бяха съпроводени с най-големи почести до един от многобройните saloons, където по всяка вероятност вече заработваха двеста и седемдесетте долара за плаването, които дължаха на капитан Винсент Кац. Дао Циен бе научил от докерите, че градът е разделен на райони и че всяка националност живее на определено място. Предупредиха го да не се доближава до квартала на разбойниците австралийци — можели да ги нападнат просто така, за забавление, и му посочиха купчината палатки и колиби, където живеели китайците. Точно натам се запъти той.